Моето дълго мълчание в този блог напоследък не е случайно. Опитвах се само с кратки постове във Фейсбук да покажа онова, което е в сърцето ми. А това, което е там, може да се назове само с една дума: ТРЕВОГА. Тревога, защото вярвам на някои свои сънища, за което рискувам да ми се смеят. Тревога, защото тези сънища се потвърждават от онова, което виждат очите ми и чуват ушите ми в реалния живот. Но най-вече заради това, че всекидневно в разговорите си с най-обикновени хора – наши почтени българи, аз се сблъсвам с обезверение и отчаяние. Какво е това, което истински ме накара и аз да замълча? Много просто – пълната липса на доверие от страна на мнозинството, а разбирането на малцината не ми вдъхва кураж. Как да ми вдъхне кураж, като в един от сънищата ми, в които бях предупреден за задаващата се КАТАСТРОФА, ми беше казано и друго: «Нямате друг избор, освен да се обедините и застанете като един зад каузата на спасението си». В друг сън видях картата на Балканите прекроена, не искам да казвам как, но това никак не ми хареса. Това може да се тълкува като видение на болното ми въображение и личните ми страхове, но никак не са въображаеми думите: «Все още имате шанс, но ако сте единни! Ако всички застанат зад тези, които наистина заслужават доверие». Но какво единство (тук ми идва на ума каруцарска ругатня), когато за един паметник, при това на български владетел, не можахме да се обединим като един, а пак се разделихме на групички? Какво единство, когато съотечествениците ми си измислят всякакви теми за заяждане между себе си или с малцинствата, а не виждат, че главният проблем е другаде? Най-важно е  пълното ефективно премахване, преследване и порицаване на разврата, пиянството, кражбата, дрогата, проституцията, иманярството и изнасянето на ценности зад граница, сечта на горите ни, нарушаването на законите и липсата на справедливост за онези, които все пак са нормални граждани и спазват вечните етични ценности.  Всички – независимо дали са българи, цигани, турци, арменци, евреи или дори марсианци, трябва да бъдат сурово наказвани, когато са на страната на всички описани по–горе злини, или награждавани, когато са застанали зад справедливостта.
Поне за мен е неразбираемо защо в България футболните фенове и други граждани се събират само, ако дразнителят е едно конкретно малцинство. А сетих се, събират се и когато трябва да бъде свалено едно правителство, за да може властта да бъде яхната от „опозицията”, която веднага започва да прави абсолютно същото като предишните. Защо никой не призова тълпата и футболните фенове да разрушат и запалят някой офис, хотел или къщата на българска мутра, разпространяваща дрога, склоняваща към проституция или занимаваща се с кой знае какви тъмни дела? А ако някой го беше направил, щеше да е далеч по-голям родобюбец. Но тези момчета държавата ги пази много повече и е опасно да ги закачаме. Пък и са си «наши». Още «по-наши» са онези  субекти, които се напиват до козирката, шофират в това състояние, като убиват по 6-7 млади и невинни българи. Защо да ги нападаме и искаме сурово наказание, след като пиенето, високото самомнение, липсата на отговорност и шофирането в нетрезво състояние са доста разпространени. Друг е въпросът, че тези «наши», «български» момчета са навредили много повече на родната демография и са преобърнали живота на стотици семейства.
Много повече нормални българи се насочват към Терминал 2 заради днешните превъплащения на Бай Ганьо и Кириак Стефчов, отколкото поради терора на едно малцинство. Вярно е, че това малцинство днес се е разюздало, но то не би направило нищо, ако тези «наши», «български» образи, излезли от страниците на класиката за реален живот, не ни задушаваха и не живееха на наш гръб, поради глупостта да си казваме: «Аз какво мога да направя?» или «Мен това не ме засяга?» Но как да бъде по друг начин, след като за всички днес е ценност не просто да бъдеш добър човек, а да имаш пари и произтичащите от тях екстри. Да, точно заради ПАРИ, Бай Ганьо и Кириак Стефчов съсипаха страната ни и я превърнаха в царство на беззаконието. Няма враг, който да ни навреди, ако ние сами не се разложим морално. А ако няма морал, няма и герои, които да бранят страната си. Думичките морал и етика може да звучат високопорно, но точно те стоят зад по-важните думи: ЧОВЕК, ОБЩНОСТ, РОДИНА, ЧОВЕЧЕСТВО. Ако не си проникнат от любов и отдаденост към тях, където и да отидеш, ти ще бъдеш чужд на човешкия род. Няма да спадаш към всички онези, които са създали плодовете на човешката цивилизация, а ще си останеш при зверовете и консуматорите. Дори аборигените, маорите и папуасите са много повече човеци и деца на цивилизацията в сравнение със съвременните зверове, които заради пари и утоляване на животинските си страсти  продават интересите и богатствата на страната си и разбиха стопанството й, одират десет кожи от гърба на хората с високите си лихви, изхвърлят от жилищата им неплатежоспособните, за да умират от студ и недоимък на улицата, тровят ни с некачествена храна, продавана на висока цена, стоят зад чужди корпорации, поддържат нечовечна бюрокрация, подкрепят мафията или сами са мафия, разпространяват разврат и крадат от собствената си страна. Подобни същества обичат единствено парите и себе си, но не са превързани към някаква общност. Именно това са лицата на злото, срещу което действително трябва да се опълчим.  Това е злото на съвременния свят, от което не можем да избягаме, а трябва да го победим там, където се намираме. Ако отидем другаде, просто ще трябва са се сблъскаме с някое от другите му многобройни лица. Не е ли безсмислено да изоставим тази страна на това ЗЛО заради апатията си, след като ще видим някое от лицата му и другаде? Не е ли по-добре да се опитаме да започнем от ТУК, вместо да се борим някъде ТАМ, но вече далеч от нашата истинска общност, която е загинала и заради нашата апатия. А аз съм убеден, че никой не се ражда някъде случайно. Може да ме наречете наивник, но аз искам да го вярвам, по скоро да зная, и не ми пречете за това!
Напоследък, въпреки искрената си тревога, млъкнах, отчаян от общата инертност. Пък и има ли смисъл да повтарям някои неща, но ползата да е никаква. Защото видях, че хората просто ме смятат за поредния дърдорко, който иска да привлече вниманието заради някаква лична изгода – 15 минутки слава или нещо друго. Но знайте – никога не пиша, ако не смятам, че нещо важно напира да излезе от мен. Но ако ще го правя само за да ми олекне, това губи всякакъв смисъл. Поради това и изпаднах в мълчание, защото около мен всички свястни личности са изпаднали в отчаяние и безверие. А останалите се правят на интересни и си чешат пръстите по клавиатурата, когато става въпрос за светещите очи на един паметник. Но мълчат и не искат да чуят за истинската трагедия – ние българите не можем да се обединим около нищо, дори и около идеята за издигане на паметник. Или се обединяваме само около себе си и своите ласкатели. Ако идеята не е наша, кучета я яли! Ето, това е ТРАГЕДИЯТА! Ние показваме на цял свят, че не сме нация, не сме и народ, а просто племе, разделено на фракции. Раздорите са нещо противно на всяка народностна идея. А за нас те са начин на живот и дори не можем без тях, както не можем да не дишаме въздуха. Така ще умрем, опечени на бавен огън, без дори да се усетим, загрижени за ежедневните си нужди и собственото си его. Това не е истеричен вик - нещата наистина са сериозни. Съзнавам, че казвам неприятни неща. Ако искате ме линчувайте, но това усещам днес. И предпочитам да обидя и засегна някого, но в крайна сметка той да се събуди.
Ще попитате какво трябва да направим? Трябва да започнем от себе си и своя мироглед, за да се появят сред нас много повече личности, склонни да отдадат част от живота и енергията си за нещо различно от личните си потребности. Това е дълъг процес и за съжаление днес нещата са отчайващи. Много хора имат твърде примитивни представи за понятието щастие, защото в прочутата пирамида на Маслоу техните потребности са свързани с първото и второто ниво

Докато си на първите две нива, е логично да си егоист, защото ако червата ти къркорят от глад или нямаш покрив над главата си, то ти ще се бориш със зъби и нокти да придобиеш храна, подслон и други блага. Но няма никаква логика, когато не умираш от глад и не си бездомник, да не обичаш общността си, да не работиш за нея, да не си склонен да се самопожертваш, дори и поради честолюбие или нужда от самоуважение. Не е логично тогава да не искаш да израстваш духовно и да не цениш красивото. Когато задоволиш най-низшите си потребности от първите две стъпала на тази пирамида, то ти трябва да преминеш на по-високите, където се събужда чувството за принадлежност към общност. А това усещане те прави Човек, за разлика от потребностите на първите две стъпала, към които се стреми и животното. Когато си Човек, напълно нормално е да разбереш, че лично щастие фактически не съществува и е нещо временно, ако не си в хармония със социума. Истинският Човек се чувства щастлив, ако цялата му общност е щастлива. Следователно той никога не вреди на общността си, като краде и нарушава закона, защото това непременно в бъдеще ще се отрази и на самия него. Ако започне да го прави, той се превръща в ракова клетка, която убива тялото, от което е част. Обаче някои от „българите” (кавичките не са случайни, защото става дума за някаква аморфна маса), са удовлетворили потребностите на първите две стъпала от пирамидата на Маслоу, но си остават върху тях и не желаят да се изкатерят по-нагоре. Остават си егоисти, печалбари и чалгаджии - хора без представа за истински стойностна култура. Що за логика? Няма как да се учудваме, че подобни хора са склонни да се примирят със съдбата на България и народа ни, само защото това засега не им е основния пролбем и никога няма да се превърне в такъв. Те смятат за наивници всички, които са се задоволили само с най-основните потребности на първите две стъпала в пирамидата на Маслоу, като са преминали на по-горните, без да са алчни за още пари и вещи. Точно доминирането на подобни алчни хора в България ни убива като народ и това принуждава много  българи да тръгват към Терминал 2 или да изпаднат в отчаяние.
        Щях да мълча още дълго, ако наскоро един приятел не ме попита какво обичам в тази България, която ви разкрих накратко дотук. Според него беше напълно логично тя да ме отвращава. Как няма да се отвратиш от егоизма, завистта и всеобщите раздори! Но този въпрос ме накара да се замисля и разбрах нещо важно. Днешната България може да се сравни с едно болно и обхванато от язви тяло, което скоро може да умре. Аз направих малка аналогия. Ако става дума за мой близък, който умре, аз няма да плача за тялото, а за душата, която си е отишла и вече не го оживява. Защото нея съм обичал и с нея съм разговарял и споделял живота си. Тялото е просто мъртва материя, която е жива чрез душата. Затова внезапно проумях, че така е и с любовта ми към България. Аз обичам не разлагащото се тяло, наречено днес България, а душата на България, най-читавите българи, живели някога в тази страна и дори отдали живота си за нея и народа й. Те винаги, макар и някъде ТАМ, ще бъдат част от тази Душа и Дух на България. Те оживяват България, чрез тях държавата и народа ни са истински. Точно те, живялите някога и живите днес, са Душата и Духа на този народ и държава, без тях България е просто едно мъртво понятие. Но именно поради любовта ми съм тази ДУША и ДУХ на България, заради Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски и всички като тях, аз не искам да се откажа от борба и промяна, за да не бъде тяхната саможертва безсмислена. Това е тежката отговорност на днешните поколения българи - оговорност пред героите от миналото, достойните личности от настоящето и децата на бъдещето. Именно защото обичам Душата и Духа, независимо дали това са героите от миналото или разумните българи в днешния ден, аз се надявам, че гласът ми ще бъде чут. А той крещи и призовава само към едно: ЕДИНСТВО. За да го постигнем, всеки от нас трябва да жертва част от егото си, защото без  саможертва на личното его няма и общности. Без да постигнем това ЕДИНСТВО и да очертаем главните приоритети и етичните ценности, зад които да застанем, няма как и да се измъкне от блатото, в което сами сме допуснали да затънем.Ако се джафкаме за глупости, както в днешни дни, още десетилетия няма да видим нищо добро, чак до окончателното ни крушение.

с младия български диригент Йордан Камджалов. Докато има такива млади българи, то България не е загубена. Много хубави и верни неща имаше в интервюто.
http://anin.blog.bg/muzika/2015/06/18/otkrovenieto-na-dirigenta.1369975

Напълно съгласен- това е и моето мнение!