Постинг
14.04.2010 22:47 -
ДАОИСТКАТА МЪДРОСТ И ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ
Автор: krastyo1975
Категория: Политика
Прочетен: 587 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 01.08.2013 00:49
Прочетен: 587 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 01.08.2013 00:49
Публикация в "Търговски вестник"
Учението на китайския философ Лао Дзъ е валидно във всички сфери на живота, но неговото приложение при изследване на принципите на общественото развитие и държавническата мъдрост е от изключителна важност за разбиране закономерностите в историята. Най- важното следствие от тази философия е проникновеното разбиране за преходността на всяка една обществена структура и нейният неизбежен край. Нещата са причинени от безименното непроявено мъжко небесно начало Ян, а тяхната реализация и раждане от майката на всичко, женското Ин. Всичко, което съществува, нараства и след това загива. Нищо не е вечно. Вечни са само небето и земята, които са проникнати от началото на началата Дао. Мъдрият човек осъзнава, че светът не може да бъде завоюван, за да бъде променен, той е съсъд свещен и може да бъдат следвани само неговите вечни закони.
От основната философия за битието следват и основните правила за поведение и управление на мъдрия владетел. Принципът за действие чрез бездействие не може да бъде разбиран в буквалния смисъл. Мъдрият управник трябва да действа още преди нещата да са се случили и следователно действията му се увенчават с успех след минимални усилия. Когато злото и деградацията в обществото вече се виждат от всички, тогава вече е късно за действия. Следователно действията трябва да са превантивни и незабележими за мнозинството от хората. „Дървото, което мнозина не могат да обхванат с ръце, е покълнало от малка фиданка. Затова мъдрият действа още преди да се е случило.” Този принцип на действия е съпроводен с оставяне на хората сами да следват своите стремежи. Така всичко става от самосебе си. Това виждане е свързано с убеждението, че ролята на владетеля е да пази непокътнати обществения ред и вечните добродетели, да оставя хората да живеят в простота, без излишни желания в сърцето си. Според тази философия външното знание, без вътрешни духовни добродетели е опасно, то се превръща в многознайство, водещо до излишни житейски претенции и развихряне на страсти и желания. Външното знание е красиви дрехи върху жалка и неосъзната душа, то не може да бъде полезно за хората, които не са развили добродетелите в себе си и нямат дълбок вътрешен живот. Техните действия само ще доведат до общесттвено объркване и нещастия. Знанието е плодотворно само за благородните. Точно така разбирам следните думи в Дао Дъ Дзин:” Ако не се величаят премъдрите, сред хората не ще възниква надпревара. Ако не се ценят труднодостъпните вещи, няма да има крадци сред народа. Ако не се излага на показ възбуждащото желания, в човешките сърца не ще се ражда смут. Затова, ето управлението на мъдрия: празни от желания сърца – пълен стомах., мек дух – твърди кости. Тъй че сред народа да не възниква многознайство, страстите му да не се развихрят, тези дето много знаят, да не стават твърде дейни. При действие чрез недействие нищо не остава неуредено.”
Тези принципи на управление се доближават много до тези на Платон, защото философ за него не значи човек с диплома по тази дисциплина от Университета, а обичащ мъдростта, т.е мъдрец. Философската душа, която според Платон е достойна за управлението, трябва да изповядва редица принципи и добродетели, тя трябва да изпитва радост от учението, заради самото него, а не заради привилегиите, което носи. Нейният вътрешен духовен живот трябва да е много дълбок, преди да намери израз във външните дела. Общество, в което всеки, който се е сдобил с диплома, иска да стане министър , е осъдено на неизбежна разруха и деморализация. Управляващият елит трябва да бъде изграден от предварително подбрани хора въз основа на психологически профил и задължително изповядващи дълбоки духовнни принципи. Историята е доказала с много примери, че историческите личности, които са носители на прогреса за народите си, са имали точно такава философска душа. Техният вътрешен живот е бил много силен, а външните им дела, опиращи се на изградени вътрешни добродетели. Ако някои от тези личностти впоследствие са достигнали до деспотизъм и промяна на характера,както се е случило с Александър Велики, то това е станало поради действието на множество външни фактори от живота им, а не заради нарушаване на душевните му устои. Неслучайно Плутарх в една за съжаление непреведена на български реч за съдбата на Александър, която е част от неговата „Моралия”, заявява следното: „Той започнал похода срещу персите въоръжен повече с учението на своя учител Аристотел, отколкото с наследството на баща си Филип. Заедно с тези, които високо ценят Омир, вярвам на съобщенията, че по думите на самия Александър, „Илиада” и „Одисея” са го придружавали в похода като напътствие, но ще отхвърлим думите на тези, които ще кажат, че те са били само отмора от войнските дела и за развлечение, а напътствие той намираше във философските разсъждения, в съчиненията за безстрашие, мъжество, здравомислие и въздържаност, за величие на духа: та
нали е общоизвестно, че той нищо не е писал за категориите и другите философски положения, не е бил участник в разходките на Лицея, нито във философските събеседвания на Академията, точно така определят философията тези, които виждат в нея думи, а не дела. Но нали нищо не са писали и великите философи Питагор и Сократ, макар тях да не са ги задържали такива войни и не са отишли в далечни земи, побеждавайки варварски царе, основавайки цивилизовани градове сред дивите племена, научавайки на закони и мирен живот първобитни народности. На какво основание те са били философи? На основанието на това, че те са говорили така, както са и живели. От това ние трябва да изходим и в разсъжденията си за Александър: по това, което той е говорил и вършил, както е и мислил, ние виждаме, че той е бил философ.”
Но примерът с Александър не е единственото доказателство за това, че големите исторически личности задължително са били и мъдреци. Дори и в съдбата на Цезар ще видим следване принципите на мъдростта, които са проповядвани още от Лао Дзъ. Макар и голям пълководец, той води всичките си войни в Галия, а после и по време на гаржданската война по- скоро предизвикан от враговете си, а не поради негова собствена агресия. Печалната му съдба се дължи по-скоро на нарушението на един от принципите: „когато постигнеш целта си, оттегли се, това е пътят на небето.”Прекомерните му и нескончаеми амбиции предизвикаха завистта на иначе твърде посредствените му убийци. Дори и известният с непрекъснатите си войни Наполеон е имал възход и разширение докато е следвал принципа на даоизма, че трябва да се биеш само при нужда и победата е за този, който спазва тези правила: „Вместо да се впускам в нападение, предпочитам да посрещна нападението, вместо да настъпя пръст напред, предпочитам да отстърпя стъпка назад. Това се нарича напредване без движение, отблъскване без удар, сразяване без съпротива. Няма по-голяма беда от подценяването на врага.” Друг принцип е да скърбиш след победата, защото който ликува невъздържано, на убийства се радва. Ще видим, че победи Наполеон постига в онези войни, които бяха предизвикани от организираните чрез парите на основния му противник Англия континентални коалиции, а пораженията му започнаха тогава, когато той наруши този принцип и сам предизвика агресията в Испания и Русия. Друга негова грешка е прекалената му деятелност във връзка с континенталната блокада, която довежда не до рухването на английската икономика, а до това, че с морското си превъзходство Англия блокира цяла Европа, а тя самата изобщо не е засегната. Всъщност Наполеон изолира икономически себе си, а английските му противници си плуват из световния океан по живо по здраво. Иначе във вътрешната си политика той напълно спазваше принципите на даоизма, неговият кодекс осигури свободната инициатива на личността в една силна и гарантираща обществения ред и законност държава.
За наша гордост най-идеалният пример за следването на мъдрата философска доктрина за управление е личният и владетелски пример на Борис І. Него аз поставям на безспорното първо място в цялата ни средновековна, а и по-нова история сред държавните мъже, които са стоели начело на България. По културните си заслуги към българския народ той се родее с делата на Мойсей за евреите и Мохамед за арабите. Това е така, защото с покръстването положи началото на културното израстване на българите, както Мойсей и Мохамед изведоха евреи и араби от културната и религиозна анонимност и поставяйки развитието им на една стабилна основа. Поради това спокойно мога да кажа, че в българската история има трима души, които не са само от национално, а от световно значение – Борис І, поп Богомил и Васил Левски. Борис І е безспорно най големият държавник в Европа за своето време, а неговата целенасочена културна политика доведе не само до съхраняването на делото на Кирил и Методий, но и до създаването на една от четирите най-разпространени в световен мащаб азбуки, безспорно създадената в България кирилица, която заедно с арабското, латинското и китайското писмо е сред най-използваните съвременни азбуки. Всъщност ние погрешно наричаме времето на Симеон „златен век на българската култура.” Цялото това творчество и постижения бяха резултат от благоприятните условия и подготвените кадри, които се образоваха не при управлението на Симеон, а по време на управлението на Борис. Самият Симеон беше това, което знаем за него, само защото баща му реши да подготви един бъдещ духовник, но и талантлив книжовник и ерудит. Всички постижения на Симеон се случиха благодарение на стабилната основа създадена от Борис. Борис напълно следваше принципа за ненападение и мирно сътрудничество. Първоначалните му военни неуспехи, които го доведоха до тази политика, бяха по-скоро резултат на младежка неопитност, отколкото на пълководчески неумения. Но в следващите години от управлението си по мъдрост той няма равен на нито един държавник в световната история. Единственото насилие, което прояви и заради което го упрекват, беше резултат от точно тази необходимост да се действа преди от малката фиданка да е покълнало огромното дърво на разрухата. Християнството нямаше как да бъде въведено доброволно, а беше жизнена необходимост за утвърждаването и дори оцеляването ни като народ и държава. А що се отнася за бунта на болярите и „жестокото” му смазване, то това е поредното доказателство за превантивни мерки, преди злото на вътрешната война да е унищожило цялата държава. Зло извършва не този владетел, който е проявил заслужена строгост към разрушителните и деструктивни елементи, а този който е допуснал те да победят, увличайки към пропаста целия му народ. В това отношение Борис отново беше на страната на доброто. А като венец на държавническата му мъдрост е неговият акт на доброволно отказване от властта. То е в пълно съгласие с даоистката философия: „Когато постигнеш целта, оттегли се. Това е пътят на небето.” Всъщност точно този му акт действително осигури трайността на делото му. Защото само този владетел, който се оттегли навреме от властта, може да наблюдава и коригира грешките на своите преки наследници. Точно това му гарантира възможността да остави престола на най-достойния от синовете си и да прекъсне пагубната политика на Владимир / Расате/.
Когато не се спазват разумните принципи на даоистката философия и на подобните на нея философски доктрини, държавата и народът попадат под ударите на чуждото завоевание. Владетелите, които не следваха тази философия причиниха двукратното попадане на българите под чужда власт. Те нарушиха един основен принцип – с прекалена деятелност и преследване на инакомислещите, които не бяха някакви деструктивни елементи, а носители на знание и мъдрост, т.е. богомилите, които изповядваха от една страна специфична българска духовност, а от друга страна бяха съхранили най-доброто от древната и раннохристиянска езотерика. Ако слушам каква култура имала България по времето на цар Иван- Александър в навечерието на държавната си гибел, обикновено се усмихвам скептично и сравнявам нашите литературни образци със съвременните им постижения на Данте, Петрарка и Бокачо.Също така си припомням как на един църковен събор бяха прогонени богомилските водачи от пределите на България, а на двама евреи им били отрязани ушите и езика, защото богохулствали и не чували добре „истинската” вяра. При такава „толерантност” към мисълта не е чудно, че вместо да имаме свои Бокачо, Данте и Петрарка, ние няколко века подсмърчахме встрани от европейската политическа и културна сцена. На всичкото отгоре в османски документ с данни за първите опити на турците да превземат крепостта София, авторството на който се приписва на Лала Шахин, се казват не особено добри неща за тогавашните българи. Твърди се например, че местните люде от българския военен гарнизон имали навика да зачервяват бузите си, навлажнявайки провисналите си мустаци с руйно вино. Това се потвърждава и от сведенията на френския пътешественик от ХV век Бертрандон дьо ла Брокиер, който свидетелства, че срещнал по пътя си румелийския бейлербей, който бил пленник от България и приел исляма, но също така в разрез с новата си религия и по стар навик обичал да си сръбва добре. При такива хубави предразположения на управляващия ни елит към веселие и охолство не можехме да очакваме нищо хубаво за държавното ни съществувание.
След всички исторически примери от нашата и чужда история, които макар и произволно избрани от огромния океан на миналото, показват, че управлението и насочването на народните съдбини не е работа за деца в духовно отношение, които се стремят към властта, за да се нахранят и пийнат добре, а за хора които предпочитат честта в историческата памет, защото имат съзнание за историчност и стремеж към достойнство. Те винаги знаят какво да кажат и направят, за да останат имената им в съзнанието на бъдещите поколения с добро. Точно това е искала да каже и една свещена книга, че трябва да предпочетем бъдещия живот пред сегашния. А всички останали, които срещу жалки пари и длъжности получавани от враговете на собствените им народи извършват умишлена разруха на науката и културата на собствените си страни, мога само да съжалявам жалкото им безчестие, което е предизвикано от алността им за някоя трохичка повече. Както е казал големият руски художник и мислител Николай Рьорих: „ Много богати банкери е имало във Вавилон, но никой не ги помни.” Само науката и изкуството са гаранция, че един ден българският народ ще бъде помнен като народ с достойнство. Нито една държава не е вечна, но е вечно нейното научно и културно наследство. Знайте, че ако някой посяга на тези институции в собствената си държава, то той определено върши услуга на нейните врагове, които винаги са искали този народ да тъне в безславие.
Учението на китайския философ Лао Дзъ е валидно във всички сфери на живота, но неговото приложение при изследване на принципите на общественото развитие и държавническата мъдрост е от изключителна важност за разбиране закономерностите в историята. Най- важното следствие от тази философия е проникновеното разбиране за преходността на всяка една обществена структура и нейният неизбежен край. Нещата са причинени от безименното непроявено мъжко небесно начало Ян, а тяхната реализация и раждане от майката на всичко, женското Ин. Всичко, което съществува, нараства и след това загива. Нищо не е вечно. Вечни са само небето и земята, които са проникнати от началото на началата Дао. Мъдрият човек осъзнава, че светът не може да бъде завоюван, за да бъде променен, той е съсъд свещен и може да бъдат следвани само неговите вечни закони.
От основната философия за битието следват и основните правила за поведение и управление на мъдрия владетел. Принципът за действие чрез бездействие не може да бъде разбиран в буквалния смисъл. Мъдрият управник трябва да действа още преди нещата да са се случили и следователно действията му се увенчават с успех след минимални усилия. Когато злото и деградацията в обществото вече се виждат от всички, тогава вече е късно за действия. Следователно действията трябва да са превантивни и незабележими за мнозинството от хората. „Дървото, което мнозина не могат да обхванат с ръце, е покълнало от малка фиданка. Затова мъдрият действа още преди да се е случило.” Този принцип на действия е съпроводен с оставяне на хората сами да следват своите стремежи. Така всичко става от самосебе си. Това виждане е свързано с убеждението, че ролята на владетеля е да пази непокътнати обществения ред и вечните добродетели, да оставя хората да живеят в простота, без излишни желания в сърцето си. Според тази философия външното знание, без вътрешни духовни добродетели е опасно, то се превръща в многознайство, водещо до излишни житейски претенции и развихряне на страсти и желания. Външното знание е красиви дрехи върху жалка и неосъзната душа, то не може да бъде полезно за хората, които не са развили добродетелите в себе си и нямат дълбок вътрешен живот. Техните действия само ще доведат до общесттвено объркване и нещастия. Знанието е плодотворно само за благородните. Точно така разбирам следните думи в Дао Дъ Дзин:” Ако не се величаят премъдрите, сред хората не ще възниква надпревара. Ако не се ценят труднодостъпните вещи, няма да има крадци сред народа. Ако не се излага на показ възбуждащото желания, в човешките сърца не ще се ражда смут. Затова, ето управлението на мъдрия: празни от желания сърца – пълен стомах., мек дух – твърди кости. Тъй че сред народа да не възниква многознайство, страстите му да не се развихрят, тези дето много знаят, да не стават твърде дейни. При действие чрез недействие нищо не остава неуредено.”
Тези принципи на управление се доближават много до тези на Платон, защото философ за него не значи човек с диплома по тази дисциплина от Университета, а обичащ мъдростта, т.е мъдрец. Философската душа, която според Платон е достойна за управлението, трябва да изповядва редица принципи и добродетели, тя трябва да изпитва радост от учението, заради самото него, а не заради привилегиите, което носи. Нейният вътрешен духовен живот трябва да е много дълбок, преди да намери израз във външните дела. Общество, в което всеки, който се е сдобил с диплома, иска да стане министър , е осъдено на неизбежна разруха и деморализация. Управляващият елит трябва да бъде изграден от предварително подбрани хора въз основа на психологически профил и задължително изповядващи дълбоки духовнни принципи. Историята е доказала с много примери, че историческите личности, които са носители на прогреса за народите си, са имали точно такава философска душа. Техният вътрешен живот е бил много силен, а външните им дела, опиращи се на изградени вътрешни добродетели. Ако някои от тези личностти впоследствие са достигнали до деспотизъм и промяна на характера,както се е случило с Александър Велики, то това е станало поради действието на множество външни фактори от живота им, а не заради нарушаване на душевните му устои. Неслучайно Плутарх в една за съжаление непреведена на български реч за съдбата на Александър, която е част от неговата „Моралия”, заявява следното: „Той започнал похода срещу персите въоръжен повече с учението на своя учител Аристотел, отколкото с наследството на баща си Филип. Заедно с тези, които високо ценят Омир, вярвам на съобщенията, че по думите на самия Александър, „Илиада” и „Одисея” са го придружавали в похода като напътствие, но ще отхвърлим думите на тези, които ще кажат, че те са били само отмора от войнските дела и за развлечение, а напътствие той намираше във философските разсъждения, в съчиненията за безстрашие, мъжество, здравомислие и въздържаност, за величие на духа: та
нали е общоизвестно, че той нищо не е писал за категориите и другите философски положения, не е бил участник в разходките на Лицея, нито във философските събеседвания на Академията, точно така определят философията тези, които виждат в нея думи, а не дела. Но нали нищо не са писали и великите философи Питагор и Сократ, макар тях да не са ги задържали такива войни и не са отишли в далечни земи, побеждавайки варварски царе, основавайки цивилизовани градове сред дивите племена, научавайки на закони и мирен живот първобитни народности. На какво основание те са били философи? На основанието на това, че те са говорили така, както са и живели. От това ние трябва да изходим и в разсъжденията си за Александър: по това, което той е говорил и вършил, както е и мислил, ние виждаме, че той е бил философ.”
Но примерът с Александър не е единственото доказателство за това, че големите исторически личности задължително са били и мъдреци. Дори и в съдбата на Цезар ще видим следване принципите на мъдростта, които са проповядвани още от Лао Дзъ. Макар и голям пълководец, той води всичките си войни в Галия, а после и по време на гаржданската война по- скоро предизвикан от враговете си, а не поради негова собствена агресия. Печалната му съдба се дължи по-скоро на нарушението на един от принципите: „когато постигнеш целта си, оттегли се, това е пътят на небето.”Прекомерните му и нескончаеми амбиции предизвикаха завистта на иначе твърде посредствените му убийци. Дори и известният с непрекъснатите си войни Наполеон е имал възход и разширение докато е следвал принципа на даоизма, че трябва да се биеш само при нужда и победата е за този, който спазва тези правила: „Вместо да се впускам в нападение, предпочитам да посрещна нападението, вместо да настъпя пръст напред, предпочитам да отстърпя стъпка назад. Това се нарича напредване без движение, отблъскване без удар, сразяване без съпротива. Няма по-голяма беда от подценяването на врага.” Друг принцип е да скърбиш след победата, защото който ликува невъздържано, на убийства се радва. Ще видим, че победи Наполеон постига в онези войни, които бяха предизвикани от организираните чрез парите на основния му противник Англия континентални коалиции, а пораженията му започнаха тогава, когато той наруши този принцип и сам предизвика агресията в Испания и Русия. Друга негова грешка е прекалената му деятелност във връзка с континенталната блокада, която довежда не до рухването на английската икономика, а до това, че с морското си превъзходство Англия блокира цяла Европа, а тя самата изобщо не е засегната. Всъщност Наполеон изолира икономически себе си, а английските му противници си плуват из световния океан по живо по здраво. Иначе във вътрешната си политика той напълно спазваше принципите на даоизма, неговият кодекс осигури свободната инициатива на личността в една силна и гарантираща обществения ред и законност държава.
За наша гордост най-идеалният пример за следването на мъдрата философска доктрина за управление е личният и владетелски пример на Борис І. Него аз поставям на безспорното първо място в цялата ни средновековна, а и по-нова история сред държавните мъже, които са стоели начело на България. По културните си заслуги към българския народ той се родее с делата на Мойсей за евреите и Мохамед за арабите. Това е така, защото с покръстването положи началото на културното израстване на българите, както Мойсей и Мохамед изведоха евреи и араби от културната и религиозна анонимност и поставяйки развитието им на една стабилна основа. Поради това спокойно мога да кажа, че в българската история има трима души, които не са само от национално, а от световно значение – Борис І, поп Богомил и Васил Левски. Борис І е безспорно най големият държавник в Европа за своето време, а неговата целенасочена културна политика доведе не само до съхраняването на делото на Кирил и Методий, но и до създаването на една от четирите най-разпространени в световен мащаб азбуки, безспорно създадената в България кирилица, която заедно с арабското, латинското и китайското писмо е сред най-използваните съвременни азбуки. Всъщност ние погрешно наричаме времето на Симеон „златен век на българската култура.” Цялото това творчество и постижения бяха резултат от благоприятните условия и подготвените кадри, които се образоваха не при управлението на Симеон, а по време на управлението на Борис. Самият Симеон беше това, което знаем за него, само защото баща му реши да подготви един бъдещ духовник, но и талантлив книжовник и ерудит. Всички постижения на Симеон се случиха благодарение на стабилната основа създадена от Борис. Борис напълно следваше принципа за ненападение и мирно сътрудничество. Първоначалните му военни неуспехи, които го доведоха до тази политика, бяха по-скоро резултат на младежка неопитност, отколкото на пълководчески неумения. Но в следващите години от управлението си по мъдрост той няма равен на нито един държавник в световната история. Единственото насилие, което прояви и заради което го упрекват, беше резултат от точно тази необходимост да се действа преди от малката фиданка да е покълнало огромното дърво на разрухата. Християнството нямаше как да бъде въведено доброволно, а беше жизнена необходимост за утвърждаването и дори оцеляването ни като народ и държава. А що се отнася за бунта на болярите и „жестокото” му смазване, то това е поредното доказателство за превантивни мерки, преди злото на вътрешната война да е унищожило цялата държава. Зло извършва не този владетел, който е проявил заслужена строгост към разрушителните и деструктивни елементи, а този който е допуснал те да победят, увличайки към пропаста целия му народ. В това отношение Борис отново беше на страната на доброто. А като венец на държавническата му мъдрост е неговият акт на доброволно отказване от властта. То е в пълно съгласие с даоистката философия: „Когато постигнеш целта, оттегли се. Това е пътят на небето.” Всъщност точно този му акт действително осигури трайността на делото му. Защото само този владетел, който се оттегли навреме от властта, може да наблюдава и коригира грешките на своите преки наследници. Точно това му гарантира възможността да остави престола на най-достойния от синовете си и да прекъсне пагубната политика на Владимир / Расате/.
Когато не се спазват разумните принципи на даоистката философия и на подобните на нея философски доктрини, държавата и народът попадат под ударите на чуждото завоевание. Владетелите, които не следваха тази философия причиниха двукратното попадане на българите под чужда власт. Те нарушиха един основен принцип – с прекалена деятелност и преследване на инакомислещите, които не бяха някакви деструктивни елементи, а носители на знание и мъдрост, т.е. богомилите, които изповядваха от една страна специфична българска духовност, а от друга страна бяха съхранили най-доброто от древната и раннохристиянска езотерика. Ако слушам каква култура имала България по времето на цар Иван- Александър в навечерието на държавната си гибел, обикновено се усмихвам скептично и сравнявам нашите литературни образци със съвременните им постижения на Данте, Петрарка и Бокачо.Също така си припомням как на един църковен събор бяха прогонени богомилските водачи от пределите на България, а на двама евреи им били отрязани ушите и езика, защото богохулствали и не чували добре „истинската” вяра. При такава „толерантност” към мисълта не е чудно, че вместо да имаме свои Бокачо, Данте и Петрарка, ние няколко века подсмърчахме встрани от европейската политическа и културна сцена. На всичкото отгоре в османски документ с данни за първите опити на турците да превземат крепостта София, авторството на който се приписва на Лала Шахин, се казват не особено добри неща за тогавашните българи. Твърди се например, че местните люде от българския военен гарнизон имали навика да зачервяват бузите си, навлажнявайки провисналите си мустаци с руйно вино. Това се потвърждава и от сведенията на френския пътешественик от ХV век Бертрандон дьо ла Брокиер, който свидетелства, че срещнал по пътя си румелийския бейлербей, който бил пленник от България и приел исляма, но също така в разрез с новата си религия и по стар навик обичал да си сръбва добре. При такива хубави предразположения на управляващия ни елит към веселие и охолство не можехме да очакваме нищо хубаво за държавното ни съществувание.
След всички исторически примери от нашата и чужда история, които макар и произволно избрани от огромния океан на миналото, показват, че управлението и насочването на народните съдбини не е работа за деца в духовно отношение, които се стремят към властта, за да се нахранят и пийнат добре, а за хора които предпочитат честта в историческата памет, защото имат съзнание за историчност и стремеж към достойнство. Те винаги знаят какво да кажат и направят, за да останат имената им в съзнанието на бъдещите поколения с добро. Точно това е искала да каже и една свещена книга, че трябва да предпочетем бъдещия живот пред сегашния. А всички останали, които срещу жалки пари и длъжности получавани от враговете на собствените им народи извършват умишлена разруха на науката и културата на собствените си страни, мога само да съжалявам жалкото им безчестие, което е предизвикано от алността им за някоя трохичка повече. Както е казал големият руски художник и мислител Николай Рьорих: „ Много богати банкери е имало във Вавилон, но никой не ги помни.” Само науката и изкуството са гаранция, че един ден българският народ ще бъде помнен като народ с достойнство. Нито една държава не е вечна, но е вечно нейното научно и културно наследство. Знайте, че ако някой посяга на тези институции в собствената си държава, то той определено върши услуга на нейните врагове, които винаги са искали този народ да тъне в безславие.
Няма коментари
