Кръстьо  Йорданов

III награда разказ                                                                                                                                                                 Кучешки живот

Тази сутрин Роко се събуди много рано, ако въобще може да се каже, че е спал. Ужасният студ накара козината му да настръхне като косата на циганин, който злополучно се е опитал да открадне кабелите на някой електропровод. Беше се свил на кълбо до едно дърво в малката горичка, но това не помогна особено. Ноемврийският дъжд, който премина в сняг, унищожи и последното му убежище – окапалите листа, под чиято завивка се сгушваше нощем. След разтапянето на пър­вия снежец от този пъстър юрган остана кафява лепкава маса, която до пролетта щеше да се превърне в част от поч­вата, за да се роди нов живот. Обаче днес за Роко пролетта изглеждаше толкова далечна, колкото е далечен коланът на Орион с неговата златна тока, на която една сврака от та­зи горичка беше хвърлила око, но не успя да развие дори първа космическа скорост и си остана само с мераците.

Утрото бе облачно и сиво. Падналият скреж направи поч­вата студена и твърда като цимент. Косматото същество стана, протегна напред муцуна и се ослуша. По близкия буле­вард вече бучаха автомобили. Градът се събуждаше бавно за живот през новия ден, като се беше се отвил от сивия юрган на нощ­ната мъгла и отворил гуреливите си очи. До ушите на Роко достигаше трескавият му пулс на вълнение от новия ден. Днес се чувстваше и някаква напрегнатост и враждебност на вечно мрачния и груб към кучетата град. Долитаха и от­къслечни звуци от псувните на чакащите вече час на близка­та автобусна спирка хора.

Роковият стомах се присви от напрежение и глад. Куче­то погледна с гняв към клоните на дърветата или по-скоро към новите им живи черни листа, които подобно на летните зелени обитатели на клоните сега отлетяха нанякъде, но не защото са окапали, а да си търсят храна. Вечер и сутрин короните на дърветата отново придобиваха плътни черни очертания и се носеше злокобно гракане. Сякаш на всички дър­вета им беше хрумнало да си пребоядисат прическата от зе­лена в черна. Роко не беше вегетарианец, така че с новите си козметични промени клоните предизвикваха в по-голяма сте­пен неговия апетит.

След като излая няколко пъти, той се убеди, че няма да закусва с гарван. Освен това да лае напразно си е чиста глу­пост – като нищо можеше да си простуди гърлото. Затова с бавни крачки се упъти към близката махала, та дано там да намери нещо за ядене.

Щом излезе на пътя, се огледа. Мина един погълнал много хора автобус и тежко пухтеше в ситостта си. Ауспухът му обля въздуха с черни сажди, а поради слабия акумулатор фа­ровете приличаха на почервенели кръвясали очи на хищник, който поглъща и хората, и въздуха заедно с тях. Но Роко не забеляза тази особеност. Той дълго чака да преминат профу­чаващите множество бели, сиви и черни коли – всичките поз­нати му цветове. Околният пейзаж беше сив както винаги. Само дето лятно време отиващите на работа хора бяха леко облечени, а сега загърнати в дебели шлифери и палта. Всичко друго никога не променяше цвета си. Уви – сив и скучен ку­чешки живот. Само снегът правеше света по-бял, но и по-студен.

Впери поглед напред. Пред едно магазинче беше спрял ка­мион и хора в бели манти, опръскани с кръв, стоварваха нова­та стока – месо и риба. Той бързо прекоси булеварда и се приближи към онова място обнадежден. Вярваше, че някой може да му подхвърли нещо. Когато приближи, предпазливо се дотът-ри до една касетка, пълна със свински пържоли, защото не мо­жеше повече да издържа от глад. Втренчи жаден поглед към розово-червените парчета месо и се накани да захапе едно.

– Марш оттук мръсен помияр! – изкрещя му някакъв де­бел брадясал мъж и посегна с крак да го изрита.

Роко побягна с подвита опашка и се скри зад един пору­тен зид на някаква стара изоставена къща. Тук бяха разх­върляни много боклуци и той подуши за храна, но напразно -само пластмасови бутилки, хартийки и стари парцали. Не можеше да чете, иначе би забелязал и една дебела пожълтяла от влагата книга с измачкани страници. Тя беше роман от един български класик. Изхвърли я един бакалин от близкия магазин, след като известно време си подпираше един рафт с нея.

Щом не намери храна, косматкото се упъти към училищ­ния двор със смътната надежда, че децата обичат живот­ните и ще го нахранят.

Лъжеше се. В двора на училището цареше невероятна су­матоха. Преди да започнат часовете, учениците се правеха на любимите си герои от „Разбиване“. Няколко малчугана се бяха вкопчили в яростна схватка, а отстрани техни съуче­ници и съученички ги поощряваха. Колко много си приличат понякога хората и животните. Залогът беше една малка русокоса хубавица, която със зачервени от студа бузи наблюда­ваше боя и нямаше нищо против да бъде разбит носа на ня­кой от претендентите за нейното внимание.

По едно време двама немирници забелязаха Роко и едини­ят така го изрита, че нещастното клепоухо същество цоп­на в близката локва. Докато се отърсваше, пръскайки около себе си кални капки, учениците се обърнаха да гледат новото шоу. Няколко от хлапаците хукнаха към него и той прецени, че няма шансове да премери сили с училищните еквиваленти на „Скалата“, „Ледения“ и „Трите хикса“. Отново подви опаш­ка и се изпари, последван от ехидните смехове на учащата се младеж.

Оставаха му две възможности, за да си намери храна. Трябваше или да порови пак из някое сметище, или да изпроси нещо от някой милостив клиент на близките закусвални. Ка­то си припомни вкуса на отпадъците, предпочете първо да опита втория вариант.                                                                                   Всички заведения бяха пълни с мляскащи клиенти. Носе­ше се приятният за обонянието на Роко мирис на мешана скара, пици, палачинки и баници. По цялата улица, докъдето поглед стигне – закусвални и кафенета. За щастие не се виж­даше книжарница и той се успокои. Никога не минаваше бли­зо до сергия за книги или четящи хора. Освен че не можеше да чете, беше намразил книгите от момента, когато една ста­рица запокити по него I том на енциклопедия „България“, за­щото беше влязъл в двора  й и изял една скъпоценна за нея кълка от току-що заклания петел. Напоследък четящите бя­ха по-малко, но той преживя стрес и винаги хвърля боязлив поглед, щом види на витрината на книжарниците някоя де­бела книга, която събира прах поради непосилната цена.

Тук нямаше подобна опасност. Всички дъвчеха, поглъща­ха, храносмилаха. Устата на Роко се напълни със слюнки. Ни­кой обаче не обърна внимание на гледащото с жален поглед гладно и самотно космато създание. Няколко ученици дъвчейки си преговаряха уроците, пенсионери си препрочитаха за по­реден път вестника, зяпнали с уста от учудване на някое поредно обещание за увеличение на пенсиите, млади двойки на чашка кафе и сандвич се обясняваха в любов. Всеки мисле­ше за себе си, никой не бе оставил място в сърцето си за тъжно гледащото куче. Все едно, че не съществуваше. Беше срамеж­лив и трудно се сприятеляваше дори с другите кучета. Той трудно сподели чувствата си към Линда – една млада двего­дишна немска овчарка като него. Само че беше с чисто родос­ловно дърво и не беше клепоуха като него. Но от един месец и тя го напусна, защото роди три кученца и той се оказа изли­шен. Остана сам и животът му се превърна в истински ад.

Двама възрастни мъже излязоха от една баничарница, похапвайки си сладко от дебелите триъгълни банички. Чак уши­те им потрепваха при всяко дъвкателно движение и адамовите им ябълки се открояваха на шията при поглъщането на всеки вкусен залък. Когато погледът на единия срещна кафя­вите влажни и умоляващи очи на Роко, по лицето му премина нервна тръпка и направи кисела гримаса. Импулсивно стис­на по-силно баничките. Беше гладен и му досвидя за всяка хапка от храната си.

–  Какво ме зяпаш бе, псе? – кресна той. – Марш оттук!

Ако не беше бърз, Роко щеше да усети еластичните подметки на обувките, които топлеха краката на човека, изрекъл предходната реплика.

–  Абе тези от общината спят ли? — проговори мляскайки другият. – Толкова ли не могат да им светят маслото на тези помияри. Да има да взема кмета на следващите избори. Хич да не се надява да гласувам за него.

Тези думи възбудиха и човека с тежкия ритник. Той също напсува кмета и двамата вървейки подеха един от безконеч­ните си разговори за ония, които все обещават, а нищо не изпълняват. По лицата им изгряха злобни усмивки заради страшното отмъщение на изборите.

Целият ден Роко прекара в кучешки глад и беше подрит­ван навсякъде. Успя да си намери храна на едно бунище – ма­лък крайщник от хляб. За него трябваше да се пребори с друго едно проскубано и измършавяло куче – ветеран от три глад­ни зимни войни. В тази битка Роко победи, но не се насити за дълго. След час отново почувства признаците на глада и от­ново започна да обикаля квартала за храна. Той беше абсо­лютно сам и отритнат от всички, защото не разбраха него­вата чувствителна нетипична за куче душа. Захвърлен на този грешен свят сред глутница кучета, той просто беше смазан от съдбата. Най-нежното създание в породата си, той трябваше да избере дали да бъде типично злобно хапещо ку­че, или да страда като добро и романтично същество. Какво да се прави, като по природа си беше срамежлив. Като малко кутре неговите връстници го побеждаваха винаги в игрите, защото предпочиташе да си мечтае, отколкото да се бие и хапе. После започнаха да му се подиграват и да го лаят. Щом се опиташе да си хапне от старата консервна кутия, която стопанинът на майка му използваше, за да ги храни, другите винаги го избутваха. Всичко това го направи затворен, тих и саможив. Лошото беше, че и стопанинът забеляза факта, че той не лае често. Беше мълчалив и когато покрай двора пре­минаваше някой циганин, хвърляйки едно око на струпаните железа в двора, които щяха да послужат за скелета на про­летния парник. Вместо това Роко гледаше към синьото небе, по което се носеха подухвани от вятъра някакви странни в неговите очи бели призраци, които се шегуваха с него, проме­няйки формата си. В това време в къщата се бяха събрали група любители на спиритичните сеанси, които напразно се опитваха да призовават призраци и след това заключиха, че те не съществуват.

– От това куче няма да стане пазач – каза веднъж сто­панинът, след като се убеди в Роковата разсеяност и неп­рактичност. – Няма да можем и да го продадем при това по­ложение.

Така след като порастна, Роко беше просто изхвърлен на улицата. От тогава водеше тежък бездомнически живот. Ин­стинктът за оцеляване го направи по-решителен в борбата за късчето хляб и както видяхме днес той излезе победител срещу свой събрат. Но запази вродената си чувствителност и дълго мисли какво ли прави сега победеното от него куче. Искаше да бъде приятел и събрат на всички, но животът го тласкаше срещу вродените му положителни качества – доб­рота, отстъпчивост и милостивост. Обаче той не губеше надежда, че някога ще подели братски и справедливо залъка си с другите кучета.

Надвечер, скитайки се между панелните блокове в квар­тала, на една пейка му се мярна силуетът на някаква жена. Беше започнало да се смрачава и Роко не можа да види сълзи­те по пожълтялото и сбръчкано лиие. Когато се приближи към пейката, застана в обичайната си приклекнала поза с влажни и умоляващи очи, сякаш всеки момент ще проговори, вперил поглед към жената. Тя го погледна също с кафявите си насълзени очи и устните й понечиха да се разкривят във вне­запна и неуместна усмивка. Само ъгълчето на устата й се повдигна леко нагоре, но в същия момент се сепна от нещо и забърка в джоба на палтото си. Извади малка носна кърпичка и избърса очите си. След това наистина се усмихна, гледайки новия си космат приятел и разтвори сака, лежащ до нея на пейката. Измъкна една кифла, увита в полиетиленово пликче, отчупи едно солидно парче и му го подаде, поставяйки го до него на земята.

-Яж, миличко, яж. Хайде и аз ще ти правя компания -каза жената и заръфа останалата част от кифлата.

Той я погледна с поглед, изразяващ благодарност и учудва­не. Откакто беше на улицата никой не му беше говорил така нежно. Дори тя не му подхвърли залъка, а му го поднесе, уважа­вайки и хляба, и него. Това нямаше как да не му направи силно впечатление, защото беше забелязал, че хората дори и на про­сещите си събратя просто подхвърлят по някоя монета с обик­новено снизхождение. Стана му ясно, че тази жена го обича.

Докато ядяха, от близкия вход излезе висок пълничък чо­век с черни мустаци и облечен в дълъг зелено-кафяв шлифер. Когато видя жената, се спря и се намръщи.

-Ти още ли си тук, казах ти да се махаш и да не се навър­таш около блока! Какво ще си кажат хората, като те видят в този клошарски вид. – рече той с груб и рязък тон.

Беше служител от районното кметство. Той хвърли мра­чен поглед и към Роко. Ако кучето знаеше историята на този човек, щяха да го полазят тръпки. Напълно вероятно беше да докаже на онези двамата от сутринта, че общината пипа със здрава ръка. Като хлапе този мастит чиновник беше нат­рупал сериозен стаж в няколко детски квартални банди. В двора на баба си на село беше пръскал с препарат за миене на чинии и отрова срещу насекоми в няколко мравуняка. Тези мравки, които умряха бър­зо, имаха късмет. Няколко техни посестрими завършиха с от­къснати крачка и главички. Хлапакът удуши с примка някол­ко малки котенца и един случайно счупил си крака гарван. Но сега беше господин Иван Иванов – служител в общинската служба по жилищно настаняване.

– Ама господин Иванов – каза плахо жената — след малко си тръгвам. И без това ми е студено. Няма къде да отида. Сигурно тази нощ ще спя на гарата.

– Като не си плащашe наема, така ще е. Освен това няма­ше редовна заповед за настаняване. Беше закъсняла и в плащане, и в други работи.

В този момент от входа излезе нисък, слаб човечец с рано състарено сбръчкано лице и хвърли съчувствен поглед към же­ната.

-Какво гледаш, бе – кресна му Иванов. – Не ви ли казахме да я гоните, когато я видите тук. Да си върви, няма право да стои тук в този вид и да смущава хората!

А беше се стъмнило и станало по-студено. Няколко све­тещи прозореца изгаснаха и на тях в тъмнината се мярнаха неясните силуети на любопитни съседи. Няколко звезди се събудиха от крясъците на Иванов и също любопитни надникнаха от небосвода като неми свидетели на безумията, които се вършат по грешната Земя.

Тази нощ Роко не спа отново. Не само заради студа. В кучешкото му съзнание остана случката с непознатата же­на и щом затвореше очи, виждаше усмихнатото й лице. Пос­ле си спомняше и крясъците на Иванов. Какво бе направила тази добра жена? Кучешкото му мозъче не го проумяваше. Можеше да направи само аналогия със себе си. Другите куче­та го лаеха, когато искаха да му се подиграят или в битката за късчето хляб. Но затова ли крещеше господинът? Та по­дигравката тук е неуместна, а късчето хляб едва ли предиз­викваше интереса на чиновника при наличието на много по-съблазнителни храни. То едва ли бе цел за Иванов. Изведнъж му проблясна истината. Сигурно беше игра. Кучетата го ла­еха и в игрите. Когато искаха да покажат колко са страшни и да докажат на стопанина си, че не са за изхвърляне. Роко бе изхвърлен, защото не лаеше. Дали и жената не бе изхвърлена на улицата, защото не крещи на хората? Никой явно не же­лае кучета с дремещ в сърцето им човек и будния Човек в съз­нанието на хората. Но какво да се прави – кучешки живот!
ЛИТЕРАТУРЕН АЛМАНАХ (5/2002)