ЗА СЛОВОБЛУДСТВОТО

    Винаги съм се чудил с каква лекота хората издават членоразделни звуци по всяко време на денонощието. Вярно е, че от биологична гледна точка устата все пак трябва да служи за нещо. Някои дори ще кажат, че хората се различават от животните по способността си да разговарят. Пълни глупости! Да не си мислите, че кучетата лаят, а кравите мучат, защото просто струята издишвани газове възпроизвежда звуци чрез безполезните при животните гласни струни?  Сигурно си въобразявате, че кучетата лаят просто, за да служат за нуждите на нощните пазачи, които иначе няма как да спят по време на дежурство. Но не е така драги, готов съм да се обзаложа с вас за десет хиляди английски лири, че кучетата също издават звуци, които показват чувствата им, а защо не и да комуникират с другите кучета. Така че, съпи момичета, не си въобразявайте, че когато разговаряте с приятелката си за поредното гадже или други баналности от безличното ви ежедневие сте по-различни от две немски овчарки, които обсъждат потентността на съседското куче Мурджо.

    Истината е, че речта трябва да предава някакви мисли. Поне Блез Паскал смята, че човекът като мислеща тръстика има само едно голямо достойнство – способността му да мисли. И той трябва да го прави наистина добре. Някои ще кажат, че в речта им наистина има обмяна на мисли. При някои може наистина да е така, но пишештият тези редове е присъствал на много разговори, които по никакъв начин не подкрепят подобни твърдения.Всеки що годе разумен човек, за когото словото е нещо свещенно, ще се ошашави, когато слуша разговорите на хората по кафенета и други обществени места. За съжаление мога да кажа, че това важи най-вече за млади хора от поколението на седемдесетте и осемдесетте години. Моето съзнание просто не може да осмисли смисъла от подобни безсмислени разговори. Ще кажете, че съм черноглед. Но отидете на някой бирен фест, в кафенетата или се вслушайте в разговорите на досадните съседи по седалка в автобуса и ще разберете колко е голяма пустотата в душите на много хора. За тях общуването е просто начин да покажат, че ги има. Да накарат всички присъстващи да разберат, че формата на живот срещу тях няма нищо общо с растителния свят, щом издава звуци. Абе важното е да кажеш нещо. Да свалиш мацката седнала на една маса с теб, като и говориш за новия си JSM или макар да знаеш, че не и пука от тъпите ти истории да и разказваш вицове, от които поуката е, че разказвачът им няма какво друго да каже пред компанията. Те вицовете винаги спасяват разнородните компании от конфуза на тъпото мълчание, което при такива случаи май е за предпочитане.

    Ако сте мълчалив, ви казват: “Кажи нещо де. Защо мълчиш толкова?” Като че издаването на членоразделни звуци е задължение. Никой не зачита желанието ти да разсъждаваш за света около теб в тишината на мисловния свят. За малцина днес е важно да разговарят с безмълвните си, но вечни събеседници от страниците на книгите в къщи. Те идват, сядат до теб и ти говорят. Понякога ги спираш и замислен беседваш с тях върху казаното току що, спориш с тях, но нито тях нито теб ви чува някой. Но разговорите ви са по-пълноценни от тези провеждани с помощтта на звуковите вълни. Понякога ти се иска да споделиш казаното от тях с някой друг, но уви, никой не ще да те слуша. Всички се мръщят, ако не им говориш за тъпите баналности. “Един живот живеем”- казват хората, за които източните мъдреци са някакви далечни и непознати същества. “Да си хапваме и пийваме докато сме живи”, повтарят повечето ни съвременници, “стига сте ни занимавали с разни глупости.” И обикновено наричат тези, които им говорят нещо смислено ,дървени философи. “Я слез на земята, стига си хвърчал в облаците. Хората пари натрупаха, а ти?”- казват те. Но така ще е скъпи читатели. Така ще живеем, докато в повечето домове на мястото, където трябва да са книгите, се мъдрят разни скъпи порцеланови или стъклени сервизи.

ОТНОСНО НАПРЕДЪКА НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

    Не ви ли се струва, скъпи читатели, че техническият напредък и промяната в битовите условия на живот спрямо нашите прадеди от ХVІІІвек  с нищо не увеличават моралното ни превъзходство. Всеки който добре е запознат с нравите на онази епоха ще каже, че промените в светоусещанията са на твърде примитивно материално ниво. Това че днес имаш в дома си телевизия, а когато ти се слуша музика не е необходимо да ходиш на концерт, а изтегнат на канапето по терлици слушаш музика, която понякога е изпълнена 40 години преди да се родиш и по- голямата част от музикантите в оркестъра са се преселили в един по-добър свят, по никакъв начин не показва, че духовното ни развитие е надскочило съвременниците на Волтер.  Все си мисля, че да се развива човечеството духовно означава да ограничава материалните си потребности. Материалното трябва да отстъпи и намалее, за да обърнем внимание на вътрешния си свят. Май това е еретична мисъл за повечето ни съвременници. Та как така ще се лишат от прескъпите си вещи. А вещите направо обсебват съзнанието на хората. Веднъж един човек, на когото тряснаха по-силно вратата на лъскавата му кола,  изгледа на криво виновника и му кресна: “Хей, момче, внимавай с вратата!” Изглежда в този момент изпитваше по-голямо уважение към колата си  отколкото към човешкото същество носещо духа в себе си, което обаче е имало неблагоразумието да застраши скъпата му инвестиция на четири колела. За съжаление труднодостъпните и скъпи вещи увеличават жаждата за материални блага, а духът се свива в малкото кътче отредено му в съзнанието и плаче наранен от болка. Не бива да си мислите, че съм противник на техническите постижения. Те наистина са полезни. Но човешката алчност за печалба е превърнала скъпите нововъведения в убийци на разумното в човека. Когато си вложил в една вещ повече от 1000 лева, без да се усетиш се оказваш в ситуация, при която не тя ти служи, а ти си нейн роб. Ние до там прекаляваме в пристрастяването си, че светът около нас става все по-изкуствен Както е тръгнало техническото ни развитие, няма да е далеч деня, когато хората на изкуството ще се препитават от огризките в кофите за боклук, концертните зали ще са рухнали заедно с театрите, а Джулия Робъртс ще проси на някоя от главните улици на “Ню Йорк”, докато нейната компютърна  двойничка ще получи виртуален “ Оскар” за ролята си в най- новия касов хит на “Майкрософт”. Работниците обаче пак ще са претрепани от 16 часов труд в заводите , като малко по малко ще ги изхвърлят от работа и ще ги заменят с нямащите никакви претенции относно заплащането роботи. За да не вдигнат във въздуха сградите на заводите за производство на роботи, ще им подхвърлят мизерни помощи, за да не пукнат от глад в някоя от разпадащите се панелни постройки. Може да не е точно така, но определено по улиците ще се скитат не човешки същества, а докарани до самоубийство зомбита. Никой няма да има желание да храни душата си с вековната духовна храна на изкуството. Всъщност и тялото няма да желае да се храни при очевидната тенденция всичко да става изкуствено. Всеки мухльо, който преди два часа е претърпял операция на сливиците и му се налага да шепти, ще изнася концерт като нова звезда пряко предаван по МТV с глас по -благозвучен от гласовете на Павароти и Бочели във върховите години на кариерата им и... А, стана ли ви черно пред очите мили читатели? Да продължавам ли още? Май по-добре не. Но за вас го правя скъпи хора. Това все още не е пълна реалност и може да не бъде никога. Дано суеверният възглед, че ако кажеш нещо предварително,, няма да се сбъдне, е верен. И аз на това разчитам. Това е първия и последен път, когато смятам някакво суеверие за прекрасно.

ИМА ЛИ ГЕРОИЗЪМ ДНЕС

    Освен в роби на вещите, както вече съм споменавал, нашите съвременници се отличават с някаква прекалена изнеженост на нравите. Това неминуемо се отразява на силата на човешкия дух, волята се оказва прекалено слаба и лесна за пречупване. Древните правилно са забелязали, че каленото тяло, което издържа на изпитанията предизвикани от външни фактори, е пряко свързано и със силната воля. Ако Жана Д”Арк бе родена в ХХ век и не бе свикнала на бедното и скромно съществуване в родното си село Домреми, а вместо това бе киснала всеки ден в кафенетата с приятелките си и вечер мама и татко и осигуряваха вкусна вечеря, вместо да я пращат всеки ден да пасе добитъка тичайки след него по поляните, щеше по време на продължителните разпити и изпитания на духа при  процеса срещу нея в Руан да рухне психически още първия ден след няколко шамара и отказ да и дадат мляко за закуска. Така че напълно ясно е защо в началото на цивилизования ХХІ век е трудно да се роди момиче способно да се превърне в героиня като френската дева войн.

    По принцип самият героизъм е свързан със склонността на човека не само да издържа на изпитания, а да се стреми към дела полезни за другите. Неговите мисли трябва да са насочени към широки хоризонти, да е деятелен без да се обвързва психически и емоционално с резултатите на дейността си. Както пише в една мъдра книга, следващият гласа на разумното в себе си трябва да се оттегли щом постигне крайната си цел в дадено дело, без да остава при плодовете. Колко е трудно това за днешните хора. Дори пишещият тези редове си признава, че е слаб пред гласа на желанието да постигне лични резултати при труда си. А героизмът изисква именно да пренебрегнеш личното в полза на общото. За съжаление днес доста често хората не предприемат нищо, ако не очакват да получат нещо. Но лесно е да се упреква. Всеки който си прави планове днес да бъде добродетелен, още щом си покаже носа навън и ги нарушава. Цялостната обстановка и отношението на другите му въздействат. Не можеш да издържиш психически на мълчаливия упрек на околните, които с погледа си ти казват какъв неудачник си, щом не получаваш поне 500 лева и не работиш престижна работа.” Кой си ти бе нищожество!?“- казват ти те, голяма работа че си помагал безвъзмездно, че си действал за доброто на приятелите си щом си никой в йерархията.

    Героизмът не е някакво грандоманско дело. В епохата на мрачен прагматизъм и егоизъм дори и дребните безвъзмездни услуги са геройство. Героизмът и добродетелите се съизмерват с нивото на съвременните нрави. Както казва Мишел дьо Монтен: “ Добро е да се родиш в развратен век, защото сравнявайки се с други, ти евтино ще минеш за добродетелен. Който не е убил баща си и който не е ограбил църквата, той вече може да се смята за порядъчен и честен човек... Като се съпоставям с хората от мое време, аз се намирам за голям и рядък човек- както съм малък и обикновен, когато се съпоставям с хората от минали векове.” И това са думи на човек от ХVІ век, а какво остава да кажем ние днес.

ОСКЪДИЦА НА ОТКРОВЕНОСТТА

    За да не си помислите, че съм някакъв ретро елемент, който живее и диша, за да хули съвременниците си, ще кажа, че откровеността е дефицит от хилядолетия. По този въпрос май един човек, когото срещнах по време на разходките си из парка на идеите, ми прочете едно свое есе, в което толкова добре е представил проблема, та ще ми е трудно да кажа нещо ново. Този господин Паскал заяви, че разбирателството между хората се крепяло на взаимната заблуда и малко приятелства щели да оцелеят, ако сме знаели какво говорят приятелите за нас, когато ни няма, макар че именно тогава били искрени и безпристрастни. Но след това на друга пейка срещнах по-стария посетител на парка  господин Цицерон, който ми каза, че всъщност такива хора изобщо не са ми приятели, щом не са ми полезни с откровените си съвети в трудни мигове. И  аз, като човек смятащ приятелството за нещо свещено, се съгласих напълно с него. В такъв случай излиза, че на тази планета от 6 милиарда жители само сто човека имат истинско приятелство, като имаме предвид  естествената склонност на хората да не ни казват неприятната истина в очите. За да кажеш откровено какво мислиш за някого, трябва да имаш смелост. Често именно малодушието ни превръща в някакви мекотели, безгрижно гледащи как приятелят им затъва в блатото на собствените му грешки, които никой не е имал смелостта да разкрие пред него.

    Но откровеността при разговори е двустранен процес. Не случайно г-н Паскал е писал горните разсъждения по повод на човешкото самолюбие. Ние заблуждаваме ближните си относно мнението ни за постъпките им, за да не накърним тази човешка същност. Ужасяваме се от мисълта да не сипем сол в нечия рана. Кротуваме и одобряваме всякакви дивотии в хрумванията на околните, ако видим пламъчета на гняв в очите им, когато се опитваме да ги съветваме противно на приятните им желания. Някой си написал нещо и мисли, че е надминал Достоевски. Ние с готовност му пригласяме, че току виж сме го загубили като приятел. Не му казваме за слабостите и човекът няма да си поправи грешките и публикува нещата както ги е писал на три ракии. Така за съжаление страда и той, а и българската литература. Затова напоследък се чувствам неловко, когато ме хвалят всички. Предчувствие ме човърка в сърцето, че нещо не е наред. Нямаш ли критици, спираш да се развиваш. Мислиш си как вече си на върха и сядаш да си починеш, а  те връхлети бурята на гордостта, която носи със себе си бялата смърт на лежането върху стари лаври. Тази смърт е погубила много български таланти още в зората на тяхното развитие като творци. А ако някой ги беше подразнил с критиките си, щеше да ги амбицира да надминат самите себе си, за да му запушат устата. Но тази “клеветническа” уста щеше да се окаже златоуста по отношение на развитието на културата ни.  Така че нека обичаме хулителите си, защото дори да ни затворят пътищата  за публикации приживе, то поне потомците ще разберат, че упоритите и амбициозни хора с талант не угасват от това. Угасват само тези крехки натури ,творящи заради хорското одобрение и лична слава. Само те се отказват при първи критики и неуспехи. А що се отнася за ласкателите, по- добре да  бягаме от тях като дявол от тамян, защото те ни убиват с бавнодействащата си отрова за вечни времена.

ЗАЩО ЧОВЕШКИЯТ ХОР ОЩЕ НЕ ДАВА КОНЦЕРТИ 

    Повечето ми приятели знаят от музикалния тормоз, на който ги подлагам, когато ми гостуват, че съм голям меломан и по-точно почитател на класическата музика. Това би била основателна причина да избягават гостуванията у нас  повечето рожби на двадесетото столетие. Но те грешат, защото в съвременната музика рядко се среща хоровото пеене. Да слуша хорове от опери е рядко красиво изживяване за всеки, който желае да почувства сливането с други човешки същества по отношение на желания и обща воля. И Бетовен не е оставил в края на деветата си симфония само някакъв вокален дует, трио или квартет, а хор, който, ако знаеш текста на “ Ода на радостта” от Шилер,  би предизвикал едно усещане, което не може да бъде описано с думи. Очите на отворения към разумното човек се насълзяват неволно, защото се е почувствал не само частица от човечеството, но и слят с Всемира. Но за съжаление хората отиват на концерт, след това си отиват и продължават да живеят в своя егоистичен свят ,забравяйки какво са чули и усетили. Чувството трае кратко, опитваш се да го задържиш, но уви, то отлита заедно с потапянето ни в житейската атмосфера, която сами сме си създали и не желаем да променим. Ако тя беше само около нас, щеше да е добре, но понякога тя прониква в душите на хората и ги превръща в бучка лед, готова дори да се изпари без следа от парещия пожар на земните страсти.

    Конкуренцията прави живота, смятат някои. Тя стои в основата на човешката дейност, защото така сме си устроили обществото, че отделните му членове не могат да направят нищо ,без да навлязат в личното пространство на другите, да го обсебят и присвоят.  Има хора, които не могат да живеят и минута без да покажат че ги има, чрез непрекъснато заяждане с другите те се опитват да обърнат внимание върху себе си. Безличието наистина е нещо ужасно и всеки е длъжен да участва в хора на човечеството чрез своята уникалност на идеи и действия, но не бива този индивидуален глас да се стреми да заема прекалено солова позиция в хора. Музиката чрез хоровете в опери и други жанрове ни е дала чудесен пример как се получава хармония в човешките отношения. Двете крайности я нарушават. Ако някой хорист се опитва да не пее, прикривайки се зад гърба на другите, той е излишен и го гонят от хора като некадърен, но и прекалено силния глас на отделни хористи е вреден, освен ако извънредно големият им талант не е станал причина диригентът да им позволи да станат солисти при изпълнението на отделни песни. Така е и в човешкото общество. Талантът и само талантът е единственият критерий да ни позволят да сме солисти. За съжаление напоследък сме свидетели как хора с прекалено грачещ и некрасив глас чрез агресия и крещейки над гласовете на останалите се опитват да изпъкнат в хора на човечеството. Те са готови да отричат всякакъв талант и дори се опитват да отрекат съществуването на  Диригента. Силата прави престижа. Това е техният лозунг. И той е валиден не само днес, но и от хилядолетия. Благодарение на техните действия и непослушание хорът на човечеството още не е приключил с репетициите, за да изпълни своята красива песен. Да, хорът е сформиран вече отдавна, но още не  може да изнася концерти пред вселенската публика. Тя чака да приключим с нестройното пеене, за да си купи билети. А някои се чудят защо още не сме осъществили контакти с извънземни цивилизации. Е, ще има още да чакаме за това.