Прочетен: 1161 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 23.11.2017 19:26
Около 24 май 2017 г., когато честваме българската писменост и култура, дата придобила международно значение като ден на славянската писменост и култура, се разгоряха страстите във връзка с едно изказване на руския президент Путин за азбуката, която дошла от „македонските земи“. Реакцията на голяма част от българската общественост във връзка с това изказване ме вдъхнови за някои размисли. Насочвам вниманието си към тази тема, защото споменатите обстоятелства направиха отново проблемите актуални. Ще изложа възгледите си напълно сериозно в по-голямата част на текста, а в отделни моменти и с известно чувство за хумор.
Причината за острата реакция на част от българската общественост се корени в незарастнали рани от миналото. Бяха засегнати чувствителни точки, които са в самата основа за нашето сплотяване като нация. Може за някои да сме реагирали прибързано и емоционално. Дори се опитаха да ни вменят вина за тази реакция. Но подобно обвинение не отчита чувствата, които скрепяват връзките на общността. Истината е, че има общи триумфи и болки на една общност, които чрез съпреживяването им от всеки нейн член сплотяват общността и изявяват нейната воля за продължаване на съвместното съществуване и изграждане на бъдещето. Това е самата природа на нацията и идеите, които я обединяват. Нашата реакция е естествена и оправдана. В известното есе на Еренст Ренан "Какво е нацията?" е казано нещо, което аз намирам за напълно правдиво по отношение на силите, свързващи нацията в единство и емоционалните подбуди, които често повдигат тази общност да реагира като един човек. И част от тези подбуди са споделените слава и страдание в миналото: "Далеч по-ценен от общите митнически пунктове и границите, придържащи се към стратегически идеи, е фактът на споделянето, в миналото, на славно наследство и общи съжаления, както и притежаването на споделена програма за бъдещето, на съвместни страдания, радости и надежди. Това са нещата, които могат да бъдат разбрани въпреки разликите в расата и езика. Току що говорих за „съвместно страдание“ и, действително, споделеното страдание свързва по-силно от радостта. Там, където става дума за национални памети, траурът има по-голямо значение от триумфите, защото те налагат задължения и изискват общи усилия".[1]
В случая, който предизвиква написването на този текст, са засегнати двете най-чувствителни точки на нашата национална душевност. От една страна за нашата самооценка, за нашето усещане за достойнство е жизнено важно да ни се признае:
«..че и ний сме дали нещо на светът
и на вси словене книга да четат»
Тази първа чувствителна точка е продукт на нашето тежко минало, в което за векове сме нямали своя държава точно във времето, когато Европа е изживявяла най-бурно своето развитие и експанзия. В течение на тези векове почти помръкна споменът за това, че някога и българите са имали своя силна държава, която е деляла мегдан с Византийската и Фракската империя. А точно това време роди и нашия най-сериозен принос в европейската християнска цивилизация. И пробуждането на българите от дрямката на чуждото владичество трябваше да започне непременно от възкресяването на спомена за това славно минало. Не случайно цитираният Вазов стих е от стихотворението «Паисий». А въздействащото слово на Паисий, целящо да събуди заспалата българска гордост, не случайно се поставя от мнозина в началото на Българското възраждане.
Втората чувствителна тема, която беше засегната, са „македонските земи”, най-романтичната част от българската история по думите на един бивш български държавен глава. Но точно тук спорните проблеми бързо могат да бъдат изяснени. Няма защо надълго и нашироко да обясняваме българския характер на тази област по време на Първото българско царство. Нужно е само да погледнем византийското военно-административно устройство, особено това непосредствено след покоряването на България през 1018 г. Византийската военно-административна единица тема Македония е всъщност с център Адрианопол, а точно в така наречените днес „македонски земи“[2] ромеите създават тема България. Създават тази тема, защото точно срещу България и българите Василий II Българоубиец насочва десетилетните си завоевателни усилия. Това е територията, където преди това е действала Охридската книжовна школа. В Северна България, където някога е действала Преславската книжовна школа, след завоеванието ромеите създават темата Паристрион.
Очевидно в изказването си руският президент има предвид Охридската книжовна школа, която съществува в рамките на Първото българско царство (болезненото за нас е, че той не споменава за това наше царство изрично). Проблемът идва от там, че говорим за времена, когато средновековният българин е имал съвсем друго съзнание и не е имал за цел да лицензира писмеността си като българска. От този закономерен пропуск днес, ние, национално осъзнатите като българи, имаме психологически проблеми да доказваме истината на тези, които нямат желание да ни свалят шапка.
Ако обаче вярваме на думите на Черноризец Храбър, онези средновековни българи тепърва се изграждали и консолидирали като единна народност, пък къде ще ти имат националистическото мислене на съвременните българи, оформено окончателно чак към. XIX в. Тогавашните изяви на патриотизъм и чувство на гордост са малко по-различни. Черноризец Храбър е категоричен, че българите от края на IX в. не се тупат в гърдите като първоучредители, а скромно по средновековному казвали: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“[3] Никакво търсене на лиценз, че азбуката е българска! Но още е далече ЕС, че да се опитваме да лицензираме българското като такова.
Известното за нас е, че Кирил и Методий всъщност са създали глаголицата, която единствено като такава е позната сред западните славяни във Великоморавия, където е била тяхната мисия. Кой всъщност е създал така наречената кирилица, макар и въз основа на познатото му гръцко унциално писмо и няколко глаголически знака? Средновековният й български създател е бил толкова скромен и неосъзнал нуждите на днешния националистически мислещ българин, че да ни направи такъв подарък и да се похвали с подвига си. Не, толкова е бил скромен, че е продължавал да налага култа към светите братя Кирил и Методий.[4] Думите в краткото житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан, че Климент „Изобретил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил”[5] не са напълно достатъчни, за да получим днес лиценз за българска азбука, създадена в Охридската книжовна школа.[6] Нещата са казани твърде срамежливо и неясно. Затова днес, макар за някои автори Климент да е вероятен създател на нашата азбука, битува в историографията и другото мнение, че всъщност така наречената кирилица или по-скоро българска азбука (защото българите от Първото българско царство я прилагат първи), е наложена от Преславската книжовна школа, действаща в самото средище на Първото българско царство.[7] Ако второто е вярно, просто спорът за „македонските земи” става още по-нелеп, тъй като тогава би излязло, че азбуката е създадена дори в земите на съвременна България. Но кой в онези далечни времена да мисли за днешните ни терзания и проблеми! Заради средновековната си християнска скромност и липса на националистически дух, а само с чувство за народностно единство, са ни оставили без лиценз и сега чужденците ни се смеят в лицето и трябва да им доказваме първоучредителството си при наличието на твърде оскъдна документация. Какво да правим, изворите са писани от срамежливи по средновековному хора, а не от тупащи се по гърдите горди българи, държащи на авторското си име!
Тъй като след XIV в. за близо пет века сме останали и без държава, във времената, когато се е оформила вече българската нация, азбуката се е утвърдила в международен план като кирилица и славянска писменост, а не като българска азбука по подобие на гърците, които наричат своята гръцка. Нещата се усложняват и от това, че самите ние по време на нашето Възраждане подемаме култа към светите братя и почитаме не само паметта им, а техният ден се е превърнал в ден на нашата писменост и книжовна култура. И са били прави хората от Възраждането ни, защото създателите на глаголицата, светите братя, са превели първи главните богослужебни книги, използвайки солунския славянски диалект, част от старобългарските славянски диалекти. Техните ученици са били приети от светия княз Борис I и въз основа на създадената вече книжовна славянска традиция и сред българите се е утвърдил литературен език. Той безспорно като лексикален състав и граматика е славянски, макар че съвременният български само като граматика до известна степен е отдалечен от другите славянски езици, запазвайки славянската си лексика. Преводите на Кирил и Методий са били използвани като първоначална основа, за да може словото Божие и християнските ценности да бъдат разбрани от българите и да проникнат в техните сърца. Все пак в основата на нашата култура са Кирил и Методий. Техните ученици в България допълнително доразвиха делото им, направиха още много преводи и собствени съчинения, дадоха основата за наша самостойна книжовна култура, която беше оръжие срещу византинизма, а не обратно, както някои невежи се опитват да твърдят. Друг е въпросът дали това оръжие беше използвано достатъчно умело при наследниците на мъдрия Борис I или подражателството и преводачеството от гръцки текстове остана твърде дълго основна същност на тази средновековна наша култура, макар да бяха направени и оригинални творчески постижения.
За да може културата ни да се утвърди като самостоятелна мисионерска култура, беше нужно нашата църква да се отдели напълно от „църквата майка” и дръзко да се наложи като мисионер на християнството сред славянството. Трябваше и старобългарският език да бъде възприет с името си, а не като „черковнославянски“ като литературен и църковен език на другите славянски народи и да бъде утвърден като такъв за дълги векове. Ето имперската идея, която ние не можахме да приложим – както Византийската империя и нейната църква използваха гръцкия, а Римската църква и Франкската империя (впоследствие Свещената римска империя) главно латинския, така една напълно отделена и самостойна църква, крепена от силата на истинска империя, трябваше да наложи старобългарския език за литературен и църковен на огромната славянска общност. Но това можеше да стане реално, както споменах, само от страна на една истинска империя със свои морски флот и трайна за векове военна сила и държавност, каквато българската държава не можа да стане по една или друга причина. Но ако беше станало факт, така щеше да се утвърди наша цивилизация, напълно отделена от византийското православие и католическия Рим, сама диктуваща правилата на своята дългосрочна игра. Тогава днес нямаше да подсмърчаме като бедни роднини и просим признание за минали заслуги. Ние сами щяхме да си го дадем. Но историята показа, че изглежда нямаме силици за това или сме допуснали грешки.
При Борис I бяха взети съдбовни решения. Но крачката трябваше да бъде направена. Бъдещето щеше да е добро, ако инициативите на княза покръстител бяха доразвити разумно от наследниците му. Борис I правилно се обърна накрая окончателно към Константинопол. Твърде тясното обвързване и с двата центъра на християнството вещаеше опасности. Българският владетел беше поставен в трудната ситуация да избира бързо, но мъдро. Борис I не може да не си е давал сметка за опасностите от духовното проникване на твърде близкия до държавата му Константинопол. Неговите действия и колебания го доказват. Той е един от малкото български владетели, чувстващ твърде силно отговорността на решенията си за бъдещето.[8] Печалният край на мисията на Кирил и Методий във Великоморавия доказва правотата на крайния му избор – важно беше владетелят на българската държава да е самостоятелен и независим от всякаква духовна власт, а да я ръководи и стои над нея. Независимо, че българската архиепископия на първо време беше твърде зависима от Константинопол, ръцете на Борис I бяха развързани да мисли в дългосрочен план за културното обособяване на българите. Приемането на учениците на Кирил и Методий в България беше ход с поглед в далечното бъдеще. Нещо повече, с дейността си за подкрепа на първите стъпки на старобългарската писменост и култура именно Борис пося семето на бъдещия «златен век» при Симеон. С други думи образно казано княз Борис I беше сеячът, а цар Симеон Велики жътварят.
Защо българската имперска идея не е доразвита си има много отговори. Може би един от тях е твърде голямата близост до центъра на една могъща и задушаваща цивилизация като византийската, чието духовно проникване представлява опасност. Ромейският военен натиск безспорно налага жизнената необходимост от интензивни военни усилия на юг-югозапад, за да се бранят подстъпите към държавното ядро в Източна Мизия и запазят югозападните български предели.[9] Но при това положение се отслабваше и неглижираше защитата и запазването на земите северно от Дунава, които трудно можеха да бъдат бранени от нахлуване на врагове като маджарите, печенезите, русите и др.[10] Известна слабост издава трудността на действията ни срещу сърбите и хърватите. Действията срещу сърбите бяха успешни едва по времето на Симеон, но с краткотрайни резултати, поради византийските интриги. Дръзки са имперските амбиции на Симеон. Но той е искал за един човешки живот да направи нещо, за което е нужно по-дълго време на постепенно трупане на сили и търпеливо надграждане над постигнатото.[11] Накрая Симеон си дава сметка, че напразно изтощава силите си, щом не разполага с флот. Тогава идва и една рискована инициатива с непредвидими последици за съюз с арабите от Египет и Северна Африка срещу ромеите.[12] А това става два века след приноса на Тервел за спиране на арабското проникване в Европейския югоизток.
В крайна сметка може би все пак наследниците на Борис I правят някои грешки на растежа. Ако все пак бяхме успели да се изтръгнем от задушаващите прегръдки на близкия Константинопол, ние можеше да станем самостоятелен субект на историята. И тогава знае ли човек. Може би нямаше да претърпим вековната бездържавност… Пък и българският език днес може би щеше да има съвсем друго значение и международно влияние. Но за съжаление е късно за ако.
Заради множество фактори в края на краищата византинизмът все пак ни зарази малко или много, а появата на богомилството е симптом, че духовното тяло на българите се съпротивляваше. Но по самата си същност това учение просто нямаше как да стане основа за самостоятелна църковна и имперска идеология. То бягаше от държавата и светското начало, защото за него духът беше всичко, а тялото и материята затвор на Сатанаил. Държавната власт пък е от княза на този свят според новозаветните представи. Това беше едно велико учение, което обаче се родееше с чистотата и мъченичеството на първите християни а не с имперската идеология на Константин Велики. Богомилството все пак е един велик принос на българите в европейската цивилизация, имаше мисионерски дух и пламенност. То не беше духът на отрицанието, но ако изглежда като такова, то е защото беше напълно несъвместимо със заразения от модата на светския византинизъм тогавашен български болярин. Вениамин и Йоан, братята на Петър, през 927 г. може да са се обличали все още с българско облекло[13], но дългогодишната гонитба на хлъзгавия и опасен блян за Константинопол доведе до това, че българската знат вече искаше византийския лукс и облекло. От там и огромният духовен сблъсък на богомилите с държавата на Петър, защото те пожелали да намерят скромна и чиста изява на християнската вяра, по-близка до душата на простия българин, но вече тази скромност е чужда на българското болярство и висш църковен клир. Появата на богомилството не е причина за слабост на държавата, а е следствие, симптом и опит за намиране на изход от големите сътресения и социални противоречия в българското общество от средата на X в.
***
След своята християнизация България тръгна по един напълно нов път на развитие и получи шанса да се нареди сред признатите велики сили на християнска Европа. Но за съжаление нашият народ нямаше шанса да извърви докрай своя път към утвърденото за дълго време положение на велика сила. От този момент нататък нашата историческа съдба стана дотолкова превратна и изживяхме такива крушения и страдания, които придобиха библейски измерения. Българската народност и старобългарските автори започват да изживяват съдбата си, историята си, като брънка от мистичната библейска история, като история на един избран от Бога народ. Но тази «избраност» е свързана с отговорността да се следва Божията воля, а прегрешенията се наказват със страдания и попадане под чужда власт. Създатели на този исторически модел са древните евреи. Затова сега силно се изкушавам да направя едно интересно сравнение, макар че то може да се стори на някои не напълно исторично.[14] То се отнася за историята на древния еврейски народ и българската средновековна история. След християнизацията си българският народ дотолкова преповтаря духа на библейския модел[15], че в съдбата му започват сякаш да изкристализират личности, постижения и духовни нагласи, поразително приличащи на отделни личности и моменти от историята на създателите на този библейски модел – древният еврейски народ. Дори и средновековният български патриотизъм, нямащ нищо общо с днешния национализъм, е по-скоро провиденциалистичен.[16] Българите също вярвали, че успехите им се дължат на следване повелите на Бог, а крушенията идват вследствие на прегрешения пред Божията воля.[17] Този провиденциалистичен дух и следването на един познат от Светото писание модел [18] са причина при българите може би най-дълбоко в сравнение с мнозина други християнизирани народи да се въплатят и реализират някои явления, характерни за историята на древния народ, от който този модел започна да шества сред последователите и на други световни религии – християнството и исляма. Приликите засягат по-скоро духовното развитие на народа ни, проявяват се и при отделни личности и събития, но в цялостен хронологичен план, във вековната политическа история, разбира се, не можем да търсим пълни съвпадения. И това е напълно разбираемо, защото приликите се дължат на въплъщението на един духовен модел, но не и на повторението на външните условия и политическите събития. Ако има някакви външни условия, които увеличават приликата, това е, както вече споменах, нашата тежка и превратна историческа съдба, твърде сходна с тази на първите носители на библейския модел.
След направените уговорки, нека все пак смело да кажа за какво става въпрос - прави ми впечатление известно сходство в историческия опит на българи и древни евреи поне в едно отношение: приносът им в рамките на техните цивилизации. Те започват скромно, но извършват бърз прелом в своето развитие и културата им впоследствие оказва влияние върху по-мощни в държавно и културно отношение общества.
Още в предхристиянския период от българската история се чувства един стремеж да се следват древните традиции народите да имат прародители. Подобно на древните евреи, които имат свои патриарси, от които водят генеалогията си,[19] българите, макар и не така категорично, също се сдобиват със свой прародител, поставяйки в началото на «Именника» на българските владетели легендарния Авитохол и сина му Ирник.[20] И двамата живеят по библейски дълго. Изглежда и през дохристиянския период прабългарите вярват в справедливостта на един Бог, който вижда делата на хората и съди онези, които са неблагодарни за извършените към тях добрини.[21] Но културният поврат се осъществяват при християнизацията от княз Борис I,[22] когато и българската култура беше захранена от чужда култура – византийската.[23] От тази дата започва следването на библейския модел от българите. Поразително сходна е драмата, която се разигра според библейския разказ по времето на Моисей, с големия сблъсък между старата религия и новата вяра по времето на Борис I Покръстител. Този български владетел първоначално не беше посветен в религията на мощната византийска цивилизация, както по всяка вероятност беше посветен Моисей в египетската, но също като него захрани духовността на българите с чуждия опит, но с цел от това да се роди нещо по български самобитно. Той обаче възприе християнството до толкова дълбоко, че се превърна в искрено вярващ и смирен човек, завършил живота си в постничество. Но причината за вероятните угризенията на съвестта за Борис – разправата с въстаналите боили и пожертването на сина му Владимир-Расате, беше твърде сходна с постъпката на Моисей, разгневен от отстъпничеството на водения от него народ и поклонничеството пред Златния Телец.[24]
Сходствата продължават и в по-късно време. При управлението на Симеон Велики старобългарските автори описват владетеля с такива възхвали, че изграждат един образ, твърде близък до този на най-известния древноеврейски цар според библейската традиция. Симеон сякаш е българският Соломон, макар и доста по-войнствен от библейския цар. Както Соломон украси Йерусалим с нови дворци и Храма Господен, състави сборник с притчи за поучение[25], така Симеон украси Преслав с великолепен дворец, златната църква и други храмове и манастири, а по повелята му бяха съставяни компилативни сборници. Соломон управлява през X в. преди Христа, а Симеон в X век след Христа! След тези епохи, въпреки някои временни проблясъци и значими изключение (в нашата история Калоян и Иван Асен II), сякаш и при двата народа никога не се повтори в цялост «златният век» на Соломон и Симеон. Доста интересно сходство е, че мракът на Вавилонския плен и първото разрушение на Храма бяха предшествани от проповедта на пророците с призив за запазване чистотата на вярата и против развратените нрави на богатите. Това е предизвикано от разпадането на старите родови патриархални традиции, голямата социална диференциация, при която класата на бедните и слугите-робите вече няма никаква защита от произвола на царя и управляващите класи.[26] В България пък пред бездната на византийското завоевание прозвуча страстната проповед на богомилите и се прояви смирението на отшелниците, което също беше предизвикано от променените социални отношения и тежкото положение на бедното селско население в християнизираната по византийски образец държава. Но, както вече споменах, до голяма степен тези съвпадения може да се обяснят с преповтарянето на библейския модел от приелия наскоро християнството български народ, тенденция, характерна и за останалия християнски свят.[27] Друго е по-удивително – и двата народа изживяха най-тежкото иго не под властта на империи от техния цивилизационен клон, а под владичеството на чужда за тяхната цивилизация универсална държава – елинистичните държави и Римската империя от една страна и Османската империя от друга. Бих си позволил да допълня Арнълд Тойнби, че подобно на православните българи[28] и евреите се оказаха неспособни да изградят универсална държава за техния цивилизационен клон, от една страна поради малобройност и липса на сили, а от друга и поради братоубийствените войни на Израил и Юдея след разпадането на единното Соломоново царство[29], и затова при тях тя беше заместена от универсална държава на чужда цивилизация.[30]
Древните евреи захраниха други клонове на сродната си цивилизация и практически, макар привидно да имат конфрикт с някои други общности, тяхната духовна мощ оказа влияние върху късната универсална държава на ислямската цивилизация, далечен наследник на сириакската цивилизация според класификацията на Тойнби – Арабския халифат.[31] Въпреки конфликта, който избухна някога между Мохамед и евреите от Ятриб (Медина), не може да се отрече, че евреите се чувстваха много по-добре като поданици например на арабите, маврите в Северна Африка и Иберия или на Османската империя, отколкото в християнски държави като Византия или Испания на Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски. Българите също захраниха друга империя в рамките на православната славяноезична общност, след като не можаха да изградят своя империя в истинския смисъл на думата. Но, макар и погълнати от чужда империя, българите не случайно бяха освободени с помощтта на империята, която захраниха в духовно отношение.
***
Направих голямо отклонение за съпоставки на българската история с тази на един древен народ. Но в някои отношения категорично не може да има съпоставка. Древният еврейски народ беше малоброен и в сянката на могъщи държави като Египет, Асирия и Вавилон. Той дори и не можеше да мечтае за империя, а само за отстояване на независимостта си. Първото българско царство имаше далеч по-голяма тежест в международните дела на средновековна Европа, като по времето на Симеон Велики изглеждаше страшен и равностоен противник на могъща империя. И тук свършват различията в наша полза. И точно това обстоятелство беше скритата причина да направя това сравнение с доста различния от нас като душевност древен еврейски народ. За да покажа към какво трябва да се стремим по-упорито и смело – да популяризираме най-бляскавите страници от историята си и да накараме другите да ни почетат приноса. Никой няма да ни свали шапка, ако сме твърде срамежливи в напомнянето на това наше минало пред света. Защото евреите, тази малка, разпръсната по света етноконфесионална общност, има световно признат принос в културно отношение. И тази малка общност през вековете е пазела, отстоявала и популяризирала този свой принос. Библията, основа на други световни религии, е била оръжието на еврейството за популяризиране на този негов принос. И може би това обстоятелство стои в основата за удивителното възкресение на историческата сцена и на еврейския народ, и на държавата му през XX в., след като почти две хилядолетия преди това след разрушението на Храма през 70 г. сл. Хр., древният еврейски народ постепенно слезе от тази сцена, оставайки да живее като разпръсната етноконфесионална общност.
По отношение на широкото популяризиране на миналото си в чужбина предимство пред нас имат и днешните гърци, които ревниво държат да са наследници не само на византийското наследство, но и на античното елинско духовно богатство, и може би споменът за това наследство винаги е печелел международно лоби за гърците.
Нашият принос, който при определени обстоятелства можеше да има по-широка международна популярност, дълго време е стоял в сянката ва други по-рекламирани исторически наследства. И днес, когато от близо 140 години отново имаме своя държава, някак срамежливо напомняме за този наш принос и, въпреки тази ненатрапчива срамежливост, държим да получим чуждото признание. Трябва да бъдем по-смели и упорити в популяризиране на културното влияние на средновековната българска държава на Балканите и Югоизточна Европа. А това влияние е безспорно не само в славянската диаспора, а и в земите на днешна Румъния. Преди няколко години научих случайно как по инициатива на турски учени и в сътрудничество с Румънската академия на науките в Букурещ на 22-26 април 2015 г. беше организиран международен симпозиум по балканистика под наименованието „Балканската история и турския език на Балканите”. Рабирам напълно турците, защото е напълно естествено всеки да дърпа чергата към себе си, към своя цивилизационен принос. Това, което правим ние дали е достатъчно? По време на Първото и Второто българско царство езиковото и културно българско влияние не само в земите на днешна Румъния и Балканите, но и в Югоизточна Европа като цяло беше не по-маловажно. Но за съжаление в днешните трудни във финансово отношение времена нашата научна общност се нуждае от по-сериозна държавна подкрепа, за да може планомерно да отстоява и популяризира българската кауза. А поводи, особено в началото на това столетие, не липсват. През 2014 г. отбелязахме 1000 годишнината от смъртта на цар Самуил, миналата година пък 1100 години от кончината на Климент Охридски. А тази година имаме дори два повода, за да покажем своя политически и културен принос в Югоизточна Европа – 1090 години от смъртта на Симеон Велики и 1100 години от българската победа при Ахелой под водачеството на този бележит наш цар.
[1]Ренан, Эрнест. Собрание сочинений в 12-ти томах. Перевод с французского под редакцией В.Н. Михайловского. Т.6. Киев,1902, с. 101.
[2] Географското понятие „македонски земи” идва от това, че северно от Солун съществува в античността македонската държава, която не е елинска. Да не изместваме обаче спора към античността, защото дори и да го докажем генетично, нито българи, нито гражданите на днешна Македония, които днес се смятат за македонци, ще успеят да се сдобият с международно признат сертификат да преки потомци на Филип II Македонски и сина му Александър Велики.
[3] Дуйчев, Иван. Из старата българска книжнина. Том 1. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство. С, 1943, с. 69.
[4] За култа към Св. Св. Кирил и Методий виж: Чешмеджиев, Димо. Кирил и Методий в българската историческа памет през средните векове. Академично издателство „ Проф. Марин Дринов”. София, 2001, 12-28.
[5] Милев, Александър. Гръцките жития на Климент Охридски. Увод, текст, превод и обяснителни бележки. Българска академия на науките. Институт за литература. София, 1966, с. 181
[6] Всъщност дори в науката е утвърдено мнението, че кирилицата, освен че не е нещо напълно оригинално като форма на буквите, възниква в края на IX в. като смесена гръцко-глаголическа графична система,. За основа е послужило гръцкото унциално писмо, като за специфично български звукове са използвани 14 глаголически букви. Новата азбука постепенно се усъвършенства в графично отношение и се е наложила като по-удобна за писане и четене. С нейното налагане вероятно се свързва повече от едно лице. Виж: Илиев, Илия. Св. Климент Охридски. Живот и дело. Пловдив, 2010, с. 135-138; История на България. Том 2. Първа българска държава. Българска академия на науките. София, 1981, с. 257-260.
[7] Божилов, Иван. Културата на средновековна България. АБАГАР ХОЛДИНГ. С., 1996, с. 123.
[8] Тук не мога да не цитирам думите на големия български историк-медиевист Петър Мутафчиев, който пише за княз Борис следното: „Характерното за истински великите исторически личности са тежките вътрешни борби, които те преживяват, преди да стигнат до един завършен мироглед, и след това — мъчителните съмнения, всред които подготвят всяко свое решение. Но в огъня на тия колебания, съмнение и мъки изгарят сетните връзки, в които е омотана тяхната воля и настъпи ли време за действие, тя се навдига из пепелта им прочистена и безогледна, готова за подвиг и за всяка жертва. Борис е единственият от всички български владетели, у когото могат да се наблюдават тия превръщения. И досегашната ни историография в това отношение още не му е дала заслужена оценка. А само при нея ще изпъкне величието на тая личност, у която повърхностният наблюдател вижда много слабости и противоречия. Едва тогава ще бъдат разбрани сменящите се у него прояви на крайна предпазливост и непоколебима решителност и странното съжителство на едно необикновено развито чувство за мярка с действия, носещи печата на необуздани увлечения. Ще стане ясно също тъй и защо, след като бе наложил на народа си една нова вяра, той толкова се е люшкал в избора си между Цариград и Рим (Мутафчиев, Петър; Мутафчиева, Вера. История на българския народ. От наченките на човешки живот по нашите земи до Българското възраждане. Академично издателство „Проф. Марин Дринов”. София, 1995, с. 134). Дори англичанинът Стивън Рънсиман оценява по достойнство постигнатото от този може би най-велик български владетел, ценен и признат в тогавашна средновековна Европа, като възкликва за края на дните му: „...Това бил краят на един велик живот, един от най-великите в историята” (Рънсиман, Стивън. История на първото българско царство. София, 1993, с. 135).
[9] Мутафчиев, Петър. Книга за българите. Издателство на Българската академия на науките. София, 1992, с. 104-110. С други думи разширението и излазите на „три морета” не са самоцелни поводи за гордост на днешните националистично мислещи българи, а жизнена стратегическа необходимост за средновековната българска държава.
[10] Пак там, с. 106.
[11] Тук трябва да припомним думите на В. Златарски: „Увлечен от мисълта за абсолютното самодържавие във византийска форма и още повече от идеята да седне на престола на източните императори, Симеон отклони България от естественото й и нормално социално-икономическо развитие и хвърли българския народ в 14-годишни тежки и безполезни войни, които изтощиха духовните му и материални сили....” (Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове. Том 1. Първо българско царство. Чат 2. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство. Академично издателство «Проф. Марин Дринов». София, 2002, с. 520). Един чужденец, Стивън Рънсиман, който е свободен от романтичните представи за цар Симеон, също казва за неговите амбиции: „Амбицията му в никакъв случай не била неосъществима. Обаче съдбата не се оказала благосклонна към Симеон, макар че от това България само спечелила. Тези блянове всъщносг били предателство спрямо политиката на Борис. Борисова България, със своя национален език и национална църква, все още била твърде незряла, за да устои на едно сливане с Империята. Един век по-късно положението щяло да бъде по-различно — тогава българската народност щяла да е напълно укрепнала. Но сега славянските племена и прабългарите биха се разединили и би възтържествувал духът на Империята. С това делото на Борис би било погубено” (Рънсиман, Стивън. Цит. съч., с. 139).
[12] Историята е показала, че балансът на силите е твърде крехък и изтощителните войни между две сили често водят до това, че от тях се възползва трета сила. Пример за това са бързите арабски успехи, последвали изтощителните византийско-персийски войни от началото на VII в. Нещо подобно се случва, макар и в по-малък мащаб, след като ромеите все пак накрая побеждават българския си противник. По-малко от половин столетие след окончателното покоряване на България от Византия днешна Северна България беше залята от вълните на печенезите (Острогорски, Георгий. История на византийската държава. ИК. «Прозорец». София, 2013, 147-170, 433-434).
[13] Гръцки извори за българската история (ГИБИ). Т. 5. Издание на Българската академия на науките. София, 1964, с. 135.
[14] Евентуалните възражения могат да дойдат от там, че сме твърде далече от душевността, търговско-лихварския дух и религиозността на древния народ, с който ще направя сравнение. Много е важно да се каже и това, че при българите няма толкова тясна връзка между етническото им име и тяхната религия. При евреите конфесионалната принадлежност е определяща и за пренадлежност към тяхната общност. Трябва да направим и уговорката, че вероятно не може да правим категоричен знак за равенство между историята на живия древен еврейски народ до разрушаването на втория Храм през 70 г. сл. Хр. и тази на днешните евреи, които вече са по-скоро етно-конфесионална група, възкресена като жив народ след създаването на държавата Израел през 1948 г. Споменатата по-горе особеност при евреите ги капсулира сред чуждите общности и ги прави трудно податливи на асимилация, докато българите, напуснали страната си, сякаш твърде лесно се приобщават към традициите на чуждите общности, сред които живеят.
[15] За библейския модел виж: Дроснева, Елка. Фолклор, Библия, история. Към 230-годишнината на „История славянобългарска”. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. С., 1995, с. 86- 167.
[16] За патриотизма през средните векове и неговата провиденциалистична форма виж: Ангелов, Димитър. Общество и обществена мисъл в средновековна България (IX-XIV в.). София, 1979, с. 246.
[17] Пак там.
[18] Дроснева, Елка. Цит. съч., с. 86-167.
[19] Можем да предположим, че така наречените патриарси на Израил – Авраам, Исаак и Иаков са по-скоро обобщаващи епоними за племенни вождове на номадстващи пастирски групи, чиято история библейската традиция предава като семейна.
[20] Каймакамова, Милияна. Българска средновековна историописНаука и изкуство. София, 1990, с. 60.
[21] Това може да се заключи от думите в Персиановия надпис при Филипи: Който и да търси истината, Бог вижда, който и да лъже, Бог вижда. На християните (ромеите) българите направиха много добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда.” (Бешевлиев, Веселин. Прабългарски епиграфски паметници. Издателство на Отечествения фронт, София 1981, с. 78-79).
[22] Поне за мен думите, изказани от Пол Джонсън за значението на Моисей за евреите могат с голямо основание да се кажат и за значението на княз Борис I в нашата история, като само трябва да се замени името, тъй като по негово време и по негова инициатива се извършва един огромен духовен поврат в българската история: „Ако Авраам е бил праотец на народа, то Моисей е бил съзидателната сила, която го е формирала, именно под негово ръководство и благодарение на него те (т.е евреите) окончателно са се издигнали до народ, в когото има бъдеще” (Джонсон, Пол. Популярная история евреев. Москва, 2001, с 35) .
[23] Тук също може да се търси известно сходство с историята на древния еврейски народ. Въпреки че еврейската древност е обгърната с легенди, можем да кажем някои общоприети неща. Според библейската традиция еврейският народ води генеалогията си от Авраам, но ранната еврейска културна и религиозна история до голяма степен започва истински с делото на легендарния Моисей. Редица изследователи, сред които Мирча Елиаде, Пол Джонсън и Андре Шураки, не се съмняват, че това е една реална историческа личност (Елиаде, Мирча. История на религиозните вярвания и идеи. Том 1. От каменния век до Елевсинските мистерии. София, 1997, с. 218; Джонсон, Пол. Цит. съч., с. 36; Шураки, Андре. История на юдаизма. Издателска къща „Одри”. София, 1999, 10-12). За Моисей Библията не може да скрие, че е посветен в тайните на бляскавата за времето си египетска цивилизация. Трябва да признаем, че еврейската религиозна култура беше първоначално захранена от чужди цивилизации – влияние са оказали преди всичко египетската и вавилонската цивилизация (На такова мнение е например руският учен М. Ростовцев: Ростовцев, М. История на Стария свят. Том 1. Изтокът и Гърция. Издателство „Анубис”. София, 1994, с. 103). Моисей взе духовното наследство на египетските жреци, тъй като той всъщност бе израстнал в средите на египетския дворцов и религиозен елит, беше посветен и образован в египетската духовна традиция и създаде от нея еврейската духовна традиция. Всъщност в Петокнижието е запазена съвсем малка част от духовната мощ, която легендарният Моисей изглежда внесе в еврейската духовност. Може би са прави някои автори да търсят влияние върху правните норми от страна на Месопотамската традиция (Джонсон, Пол. Цит. съч., с. 41-42), но от етичните норми на Петокнижието - заповедите да се цени човешкият живот и да не се причинява страдание на ближните, т.е да не се убива, краде, прелюбодейства, лъжествидетелства и пожелава чуждото, определено вее духът на изповедта на отричанията в 125 глава на „Книга на мъртвите на древните египтяни“, а египетския текст е особено силен и въздействащ (Книга на мъртвите на древните египтяни. Превод от френски език и бележки Йордан Ватев. Встъпителна студия проф. д-р Елит Николов. Наука и изкуство. София, 1982, 158-162). Новото, самобитното, което еврейската духовност внесе на хоризонта на древния езически свят, беше откритото почитане на Единния Бог, с когото един народ беше сключил завет. В своята история на евреите Пол Джонсън анализира личността на Моисей и изтъква огромното значение за окончателното осъзнаване на евреите като народ. Той пише: „Ако Авраам е бил праотец на народа, то Моисей е бил съзидателната сила, която го е формирала, именно под негово ръководство и благодарение на него те (т.е евреите) окончателно са се издигнали до народ, в когото има бъдеще” (виж бел. 22).
[24] Това е описано в 32 глава на „Изход” от Стария завет:„… И когато наближи до стана и видя телеца и хората, пламна от гняв и хвърли от ръцете си плочите, та ги строши под планината; 20. и грабна телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стри на прах, па го сипа във водата, и даде от нея да пият Израилевите синове... Моисей видя, че тоя народ е необуздан, понеже Аарон го бе допуснал до необузданост за срам пред враговете му. И застана пред вратата на стана и каза: който е Господен, (нека дойде) при мен! И се събраха при него всички Левиеви синове. 27. И той им рече: тъй говори Господ, Бог Израилев: турете всеки меча на бедрото си, преминете през стана от врата до врата и назад, и всеки да убива брата си, всеки приятеля си, всеки ближния си. 28. Тогава Левиевите синове сториха според Моисеевата дума: и в оня ден паднаха от народа около три хиляди души. 29. Защото Моисей (им) бе казал: посветете днес ръцете си Господу, всеки един от вас, дори с цената на сина си и брата си, та да ви изпроводи Той днес благословение”.
[25] Льомер, Андре. История на еврейския народ. ИК „Кама”. С., 2003, с. 28; Авдиев, В. Древна Палестина. В: История на древния Изток. София, 1989, с. 260-261.
[26] Льомер, Андре. Цит. съч., с. 56; Авдиев, В. Цит. съч., с.262-263.
[27] Типичен пример за преповтаряне на библейския модел са характерните за тази епоха апокрифни творби с видения на пророци, включително „Видение Исаево” и „Български апокрифен летопис” от XI в. (Дуйчев, Иван. Цит. съч., с. 144-161).
[28] Според А. Тойнби православната християнска цивилизация не могла да създаде собствена универсална държава, защото българо-византийските войни изтощили и двете велики сили в православния свят през X в. и това им нанесло такъв смъртен удар, че и двете сили не могли повече да се възстановят. Според Тойнби за православната общност универсалната държава била предоставена от османците Виж: Тойнби, Арнълд. Изследване на историята. Том 1. Възникване, развитие, разпадане и разлагане на цивилизациите. Издателство „Захарий Стоянов”. София, 2001, с. 301-302.
[29] Льомер, Андре. Цит. съч., с. 32-42; Авдиев, В. Цит. съч., с.261-264.
[30] Тук е важно да се поясни, че за Тойнби универсалната държава възниква като резултат от разпадане на цивилизацията като продукт на доминиращи малцинства, някогашни творчески малцинства, загубили творческото си значение. В този смисъл терминът „универсална държава” има негативна украска, подсказваща социално разложение на цивилизацията (Тойнби, Арнълд. Цит. съч., 282-609).
[31] За връзката между сириакското общество и по-късните арабско и иранско общество виж: Тойнби, Арнълд. Цит. съч., с. 35-40.
Поздрави!
