Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.02.2015 23:58 - За Васил Левски и героите от историята
Автор: krastyo1975 Категория: Други   
Прочетен: 683 Коментари: 0 Гласове:
0



Макар че почитането на светлата памет на Васил Левски ще се извърши официално утре, това няма кой знае какво значение. По-важно е да научим урока от случилото се преди 142 години. Днес е годишнината от може би най-тъжното събитие в българската история. Но още по-тъжно ще е, ако погубим и обезсмислим онова, заради което Левски отдаде живота си. Истински тъжното е, че днес – 142 години по-късно, въпреки привидното съществуване на българска държавност, песимизмът и несигурността пред бъдещето са много по-силни от усещането за надежда и оптимизъм. Причината за подобно усещане, за съжаление, не са от днес и са познати на Апостола: „Байо, да ти кажа една като сто! Сичките неразбории, зависти, укори, които произлизат от глупости, повече са тий причина, дето разделят народа на части и не става нищо”. Духът на Димитър Общи, Анастас Попхинов и подобните им е жив и до днес. Като мислим за Левски, не може да не ни стане тъжно, че роден от българска майка човек е написал думите, отправени в писмо до този светъл син на България: «Но моля ти се, недей ми туку стъпа на краката, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото; и няма да ме забравиш за секоги». За тези и подобни на тях неща ние не обичаме много да говорим и пишем. Толкова ни е ниско самочувствието като народ, та само това оставаше да правим. Но аз си мисля, че трябва да си говорим за това, да си гледаме прямо кривиците, за да се пречистим и вървим напред. Премълчаването на тези неща няма да ни направи по- достоен народ и няма да изкорени Анастас Попхиновщината от дребните душици. Трябва да се учим от поуките на миналото, за да не ги повтаряме. Ако не си припомняме и неприятните неща, никога няма да се научим да се обединяваме около действително достойните личности и да прогресираме като народ и държава. Вместо това у нас повечето смятат за авторитет единствено себе си. Ние имаме почти толкова кандидати за водачи на бащина дружина, колкото и хора наброяваме като народ. Всеки иска да води, но малцина желаят да следват. Това е така, защото повечето съзнават водачеството не като отговорност пред народа, а като „келепир”, пък следването на мъдрите се счита за наивност и глупост, при възможността ти да се „облажиш” от неспособността на българите да си избират читави хора за водачи. Нямаме нужда от външни врагове, защото най-големите ни врагове са вътре в нас и те ще ни съсипят и унищожат като народ – твърде силното желание всеки да се оправя сам за себе си и липсата на сплотеност и усещане за общност, поради които се и разпиляваме и вгорчаваме живота си взаимно. Защото няма по-голяма глупост да взимаш и крадеш от общото, за да заситиш личната си лакомия. Нужно е да мислим за България като за кораб, който не можем да напуснем и че със сигурност ще потънем, ако пробием дъното му, защото ни трябва дъска за укрепване на нашата лична каюта. Затова и трябва да се забрани на държавниците ни да купуват и притежават имоти в чужбина. Те трябва да инвестират само в страната си. Мисълта, че можеш да избягаш някъде другаде е половин поражение. Най-добре се бият онези воини, които са лишени от коне и кораби за отстъпление. Всеки, който иска да управлява България, трябва да свързва само с нея и никоя друга страна бъдещето на себе си и своите деца. Да знае, че няма право на грешки и безхаберие.

Заради казаното дотук, думите на партийните трибуни под паметника на Левски ще си останат лишени от съдържание, защото не са проникнали в сърцата на „държавниците” ни. Не е важно всяка година да почитаме паметта на Апостола и да оставяме цветя на паметника му, а да проумеем думите му: „Трябва да се мисли зряло,[за] да не изгубим и сега. Правило се е, захващало се е, трябва да вземаме опит, па и да се съветваме един други, да се слушаме и да избягваме даже и най-малка гордост. Да не присвояваме за себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение. Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва, било каквото било – добро или зло. Особено ние, които до смърт сме се решили и после освобождението да служим на отечеството, не ни трябват такива глупости.... Какво искам повече, като гледам отечеството си, че е свободно? Нали това ми е предначертанието днес за него? Не да видя себе си на голям чин, но да умрa,братко!” (писмо до Филип Тотю) Ако се засрамим и следваме тези думи, тогава ще се сбъдне и мечтата на Апостола, която аз приемам като завет: „И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа.”

Левски наистина се откроява с духовния си ръст сред нас българите, като малцина негови съвременници - Раковски и Ботев например, го доближават в това отношение. Той гледа много напред в бъдещето и ясно посочва какви качества трябва да притежава личността, която е в състояние да продължи делото му и да осъществи неговите светли мечти. Левски е голям с това, че не само отговаря на духа на своята епоха, а дори я надскача чувствително. Със своята скромност, съчетана с деятелност и саможертва за общобългарското дело, Левски безспорно се нарежда сред големите държавнически умове в световната история. И аз искам да докажа това. За тази цел днес аз няма да напомням конкретните заслуги на Левски пред българския народ и историята ни. Но бих искал да споделя и припомня някои мои разсъждения, макар и твърде общи, относно героите от историята въобще. Написал съм ги миналата година пак по повод годишнината от гибелта на Левски, но нарочно не бях споменал името му. Тогава исках да говоря за героя в историята по принцип. Макар и без конкретни факти, мислите ми обобщават обстоятелствата в живота на изтъкнати личности, намерили своето място в световната история. Открил съм някои общи закономерности, които поставят Левски редом сред останалите световно значими личности. Написаното се отнася за всички онези човешки същества, които един руски историк нарича „пасионарии”.
                                                       ***
Една от общите характерни особености за героите от историята е, че, докато са живи, те твърде често срещат в по-голяма степен хули и врагове, отколкото признание. Мнозина реформатори са започвали дейността си в обкръжението на тесен кръг последователи и тълпа от врагове. Това е нещо естествено за несъвършената човешка природа, която се бои да не би новостите да я лишат от досегашните удобства и навици на живот. Но дори и онези, които няма какво да губят, рядко с охота стават добри последователи. Ние по навик обичаме да почитаме и признаваме достойнствата на онези личности, вече отишли си от този свят, и презираме онези достойни човеци, които са все още около нас. Трагичното е, че повечето хора се страхуват от силните и светли души около тях, защото нямат нужната енергия и морал, за да ги следват наяве. Ако щете, нямат онази „пасионарност” , т.е страст и отдаване на делото, за да бъдат способни да издържат на натиска на силните личности, чийто мощен дух ги призовава към всеотдайност. Но когато личността си отиде от този свят и натискът й върху морала и съвестта на околните изчезнат, идеите й започват да привличат последователи от всякакво естество. Именно тези „последователи” са най-опасни. Когато носителите на идеите вече ги няма, всякакви фанатици или слаби душевно хора се трупат като оси и мухи върху мед около тяхното учение и паметта им, като ги използват за свои користни цели. Тълкуват делата и мислите им, както ги разбират, защото ги няма вече онези, които могат да ги разобличат като лъжепоследователи. Когато носителите на истинските идеи са били живи, особено в началото на своя път, са срещали противопоставяне и неразбиране много често тъкмо от своите посмъртни почитатели. Истински достойните личности са били и най-самотните човешки същества в историята. Защо това е така?

Според мен основната отличителна черта на големите личности от историята е стремежът да служат, без да се съобразяват с мнението на хората за тях. Това е и най-трудната стъпка, чрез която отделни личности се открояват от мнозинството съвременници. Способността им да действат, за да бъдат в хармония с Всемира, а не с хорското мнение, е голяма сила на духа. Когато дадени идеи са изпреварили времето си, носителите им срещат присмех и подигравки от мнозинството. Точно в този миг е важно да устоиш и да продължиш според подтиците на съвестта си, въпреки че делата не ти носят чест и престиж. Това е изпитанието, чрез което съдбата отсява честолюбците от искрено отдалите се на служба в полза на доброто. Който се е надявал само на почести, но не е готов да изпие до дъно горчивата чаша на неодобрението, не е достоен да бъде водач на останалите по пътя към успеха.

    Другото важно изпитание пред всяка личност е смирението. Ако човекът не е способен да спотаява амбициите си, той също не може да прогресира. Дори пламъкът в него да е от висше естество, ако се изтъква, той ще бъде обречен да се провали още в самото начало и да бъде стъпкан от завистници. Затова той трябва да помни, че е малка частица от Духа, че трябва да служи, дори и да изгори в тази борба. Поради това големите личности от историята са били и изключително скромни в душата си, дори и външно да са изглеждали прекалено уверени. Тази увереност идва всъщност от истинския източник на силата и енергията им, който е от изключително висше естество. По-важно е да се поставиш в служба на човечеството и доброто, а не на своите си цели. По този повод Лао Дзъ казва в „Дао Дъ Дзин”: „Небето е вечно, Земята е трайна. Небето и Земята са безкрайни и трайни, понеже не съществуват от само себе си. Така и мъдрият поставя себе си след другите, а е пред тях; излага се на риск, но оцелява. Нима това не е понеже пренебрегва личното? Затова и успява да осъществи личността си.”

    Отличителният стремеж на големите личности в историята не е да си намерят трайно местенце в живота, където да се чувстват спокойни и осигурени. Тяхното единствено желание е да си свършат добре работата, за да бъде чиста съвестта им и да намерят удовлетворение от тази добре свършена работа. За работата си те не очакват оценката и почитта на хората, а на нещо по-висше. Точно това съзнание е най-чуждо на мнозинството от съвременниците ни. Особено за онези от тях, откърмени в атеизъм. Всъщност това е и най-важното условие за големите личности от историята – да притежават дълбока вяра в безсмъртието на човешката душа. Само тази вяра ражда героите, готови да изгорят за доброто на останалите. Ако човек е откърмен с идеята, че живее един единствен живот, то естественият му стремеж ще бъде да го изживее в охолство и обкръжен от материални блага. Тогава ще го вълнува единствено хубавата службичка и топлото и уютно местенце. Но ако вярваш, че основната причина да се пръкнеш на бял свят е да служиш и ако трябва да изгориш в името на Духа, в който единствено е твоето безсмъртие и чрез когото действаш и живееш, то тогава ще бъдеш способен на изключителни дела. Затова трябва да си помислим дали атеистичното възпитание от миналото ни не ни лишава от много герои и отдадени на идеали хора в днешно време. Няма как да си готов, ако се наложи, да умреш в битка или заради идеалите си, ако не вярваш, че всъщност това е вратата към вечността и безсмъртието.

    Последното важно условие, за да намери израз могъщият Дух, който се изявява чрез големите личности от историята, е да се намерят достатъчно последователи на новите идеи, за да не угасне техният пламък в зародиш. Това е и главното доказателство, че тези идеи се проявяват в епоха, в която е дошъл моментът да се осъществят. Всички нови идеи и носителите им са срещали много хулители и противници. Но са се осъществявали именно заради истинските последователи, които в повечето случаи са били изключителни личности, почти колкото носителите на самата идея. За съжаление обаче, когато носителят на идеята се е сблъсвал с огромната съпротива на вътрешни и външни врагове, той е ставал жертва и е увисвал на бесилката или изгарял на кладата. Изключително важно е, следователно, онези народи, сред които се появи такава светла личност, още докато тя е сред тях, да се обединят около нея и подтискайки личните си амбиции и завист, да я последват срещу външните врагове. Много е трудно дори и за най-надарените личности, изпълнени с вяра и упование в Бога, да победят в неравната борба срещу външните врагове, ако и в техния лагер се появят завистници и честолюбци. Онези народи, сред които царува мисленето „откъде накъде ще следвам този, след като аз мога да върша нещата по-добре”, отбелязват повече тъжните годишнини на обесвания или изгаряния на клада на водачите им, а по-малко имат повод да празнуват общите победи, при които носителят на идеите е бил последван безпрекословно от мнозина и поради това е бил поставен на пиедестала на победителите. Да, такива водачи на последвали ги последователи са завършили бляскаво живота си, но преди това също са срещнали яростно противопоставяне и завист. Просто са имали късмета да се проявят в среда, в която са открили по-голям брой човеци, които като тях са притежавали доблестта да служат първо на Бога и висшите идеали, а после на личните си амбиции. Факт е, че въпреки героичната смърт на увисналите на бесилото или изгорените на клада, техните идеи в края на краищата са възтържествували. И това всъщност е най-голямото доказателство, че те не са служели на себе си, а на една голяма идея, която е напирала и е трябвало да се осъществи. В този случай силата на големите личности се е състояла в това, че са съумели да намерят приемници, на които да предадат факела на истината.





Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: krastyo1975
Категория: Други
Прочетен: 65975
Постинги: 105
Коментари: 29
Гласове: 48
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031