Кръстьо Йорданов

КОЛЕДНА ИСТОРИЯ

Беше Бъдни вечер. Ясна звездна, но студена нощ. Едно младо, осемнадесетгодишно момиче се беше сгушило в едно от креслата в ъгъла на  катедралния храм на един български град с надеждата, че ще стопли крехкото си телце в този сравнително студен привечер, когато нищо не можеше да сгрее останалия без дом човек. Детето преди време беше накарано да напусне детския дом, където от малка беше прекарала сиротното си детство. Завършило с отличие гимназия, то не можа да си позволи следването в университет, а  и да остане в дома не можеше. Навършила пълнолетие, Ваня трябваше да излезе от малкото си и неуютно гнездо, което макар и не роден и изпълнен с топлина дом, даваше сигурност срещу студа и мрака на широкия свят. Не и беше никак лесно да си намери постоянна работа, за да може да живее в квартирата, която беше наела. Квартирата беше с хазяйка. Една стара и заядлива жена, каквато не е препоръчителна за съжителство с никое младо момиче. Сега, когато всички се събираха край семейното огнище и поставяха подаръци под елхата, тя беше останала без покрив под главата си и работа. Освободила квартирата преди няколко дни, сега тя се скиташе из града в напразно търсене на местенце, където да се стопли и поспи. Когато започна да се свечерява, тя реши да влезе в една църква, където можеше да постои за известно време. Освен студа я измъчваше и неприятното усещане за глад. Особено голяма мъка изпита, като мина покрай един от новите хипермаркети и видя как весели и доволни хора излизат с пълни колички, а вътре всякакви вкусотии. Дълбоко в сърцето си тя пазеше едно чувство, което и пречеше да проси. Как искаше да има достатъчно за себе си, за да дава. Но да иска и беше трудно. Когато беше имала такива моменти, в които можеше да си го позволи, тя беше изпитала нещо, което не можеше да забрави. Радостта да дадеш беше такова вътрешно опиянение за нея, че тя искаше да може да го изпита отново. Веднъж, когато беше още в дома, една лелка я изпрати с парички да купи някакви лакомства за децата. На връщане тя видя някаква стара жена, която не изглеждаше от тези, които беше свикнала да вижда в просия. Тази жена стоеше пред една баничарница и сякаш преглъщаше гладно. В сините и очи се беше изписала някаква тъга и чувство за обидено достойнство. Без и за миг да се замисли, момичето взе един кроасан, който бе купила и го даде на скромната женица. Жената сякаш изпита някаква внезапна почуда, взе с треперещите си или от старост, или от вълнение ръце лакомството и изрече някакви думи на благодарност, които за Ваня в този момент нямаха никакво значение. За нея беше важно и неутолимо  достигащото до радостен екстаз чувство, че е направила нещо добро. Само то можеше да я стопли и успокои. Сега особената топлина, която беше почувствала тогава в сърцето си, я караше да иска да усети това още веднъж и още веднъж. Спомняше си с тъга една мисъл, която веднъж и беше хрумнала, докато четеше някаква книга: „Истинският смисъл да си богат и силен е в това да можеш да си позволиш да даваш.”. Когато гледаше тези  доволни хора пред магазина, в душата и се бореха това особено достойнство и гордост и гладът, който усещаше. Но не набра смелост да проси. А никой не обърна и внимание на тъжния и поглед.

–  Хайде, момиче, време е да тръгваш, трябва да затварям, а и нали е Бъдни вечер, хората отдавна трябва да са си в къщи. – чу внезапно един дрезгав глас, който принадлежеше на старата жена, която продаваше свещи и се грижеше за реда в храма, когато свещениците отдавна бяха отишли някъде да празнуват и се веселят.

Ваня не беше от тези, които ще отвърнат с нещо, а веднага стана и излезе навън в студената и безлунна нощ. Там, където уличното осветление беше слабо или съвсем липсваше, единствената светлина над света изливаха множеството звезди, които блещукаха невидяни на небето, защото малко бяха вече романтиците, които си повдигаха главата безцелно нагоре и реейки погледа си към небесата. Младото момиче вървеше бавно по тротоара и се разминаваше с шумни и безгрижни младежки компании, като някои младежи викаха с някакъв ръмжащ глас, а другите им отговаряха с дружен кикот. Явно излизаха от някаква кръчма наблизо, където очевидно не се забраняваше алкохолът за хора под 18 години. Скъп беше алкохолът, Ваня със същите пари би могла да си купи  някаква питателна храна, а с изхарченото от някои други от по-заможни семейства вероятно нямаше и да и се налага да скита под открито небе немила-недрага. Сега единственото място, където можеше да си позволи да отиде и от където поне нямаше да я изгонят до късните часове на нощта беше централна гара. Гарите на България сега бяха един приют за нещастни и бездомни хора, където можеха да отпуснат глави и дремнат поне за малко, да се постоплят доколкото могат, защото сега навсякъде топлината беше кът, дори и на затворени обществени места. Ваня вървеше по вече опустяващите улици и мислеше. Спомни си една приказка от детството си, но тя дори и кибрит нямаше за да постопли измръзналите си ръце. Колко извечно беше страданието и колко слаба волята и любовта на хората, за да може това да не се случва поне на Човека. Размина се с няколко гладни кучета, които я погледнаха за миг, но моментално надушиха, че тя не е търсеният от тях човек, за да им даде нещичко. Една бяла пухкава котка тъжно измяука  излегнала се върху капака на контейнер с боклук. Тя поне беше пъргава и можеше да се катери и рови из местата, където заситилите се хора можеха да изхвърлят нещичко сухо и трудно ставащо за ядене. Кучетата също биха впили зъби в такова парче, но не можеха да сторят друго, освен да чакат някой да си направи труда да даде на тях, преди да го хвърли.

Най-накрая девойката стигна гарата. В тази вечер пътуващите бяха по-малко,  хората  вече се събираха у дома със семействата си. По пейките седяха малко чакащи , повечето загърнали се добре, защото не можеше да се почувства особена топлина, но все пак беше по -топло отколкото навън. Ваня успя да си намери една по-уединена пейка и след като седна, веднага се опита да отпусне глава. В този момент не знаеше кое повече я измъчва. Това, че е недохранена, или недоспиването, а също към тях се прибавяше вечният студ. Шепотът на хората и тропането на токчетата на бързащи за влака си дами започнаха да стават все по-далечни и неясни. Както беше затворила очи, изведнъж светлината от луминесцентните лампи в чакалнята странно как премина в тъмнина. Изведнъж тъмнината отново преля в светлина, но някак слаба и трептяща. Играеща си като пламъка на огън от камина. Вече го нямаше шумът от бързащи за някъде хора. Изведнъж в настъпилата тишина проехтя някакъв мелодичен мъжки глас с особен, приятен тембър: „Отче наш, Който си на Небесата...” И гласът изричащ тази позната на Ваня молитва беше последван от още няколко по-младежко звучащи мъжки и женски гласове. Странно, но затворила очи и тя последва тези непознати за нея хора и с особено благоговение завърши молитвата си. Когато тя свърши, с голяма усилие отвори очите си. Странно. Не беше вече в чакалнята. Седеше около някаква скромна трапеза в компанията на няколко сравнително млади мъже и жени, а един мъж на приблизително 60 години  разчупваше някаква пита и започваше да раздава на всички. В дъното пукаха съчките и ту се издигаха, ту отново спадаха топлещите пламъци в огнището на някаква скромна стаичка с измазани стени. Няколко кандила довършваха осветлението в този скромен дом. На масата ястията бяха съвсем малко, но питателни. Пред Ваня беше поставена топла паница с бакла или боб. А  щедрите ръце на тайнствения старец и подадоха парче мека питка. Имаше още лук, някакви сушени плодове и в допълнение отвара от тях също поставена в пръстяни паници. Имаше орехи и други ядки. Вечерята се очертаваше вкусна за прегладнялото момиче.

– Приятели – каза тържествено старецът – Нека да посрещнем с добре дошла нашата изстрадала сестра на трапезата ни за Бъдни вечер. Нека покажем, че за истинския християнин свещен дълг е да приюти и нахрани всички страдащи и гладни хора, които потропат на вратата му. А уверявам ви, аз прониквам в туптящото и ранимо сърце. Виждам дълбока вяра стаена там. Тя е наша сестра и нека бъдем  добри с нея.     

Останалите по- млади хора устремиха очи към нея и я приветстваха в тяхната компания. До нея беше седнало едно младо момче със слабо и изпито лице и пъстри очи, оживени от някакъв особен пламък. Но когато заговориха, той срамежливо си навеждаше главата и ги свеждаше надолу. Тя го попита кой е старецът, който така мило я приветства. Момчето отговори, че това е дедец Петър Кападокийски, глава на Средецката богомилска църква. Тя се сепна изненадана. Повечето момичета на нейна възраст можеха да не се и усетят кой беше този човек. Но тя беше чувала името му и беше чела нещо в една книжка с извори за миналото ни. Идваше и да потърка очи, но някаква тайнствена сила не и позволяваше да стори това. Вместо това се остави във вихъра на това, което чува и вижда. Момчето и обясни, че са я намерили почти примряла от студ и са я приютили в техния скромен дом, където живееха и други богомилски посветени. За тях било чест да помагат на събратята си. А  църквата и нейните свещеници не правели нищо за бедните и бездомни хора. Тяхно било призванието да се грижат за тях и да изпълнят дълга си на истински християни, но не го правели, с което всявали смут у всички. Сега страданието било погълнало света, но християните не бивало да стоят със скръстени ръце. Тяхна задача била част от  притежанията им да дават на страдащите. Но вече тези добродетели били забравени. Единствено се грижели за ритуала – целували икони, кръстели се, палели свещи, но душите им били пусти и грозни.  Дедецът и те като съвършени били отдали живота си за истината и да я прогласяват непрекъснато на света.

– А  какво е нужно, за да бъдем щастливи? Да има повече топлина и храна за всички. – попита странно освободена  тя.  Тъкмо сега  имаше най-много нужда да намери пътя си. Безизходицата я притискаше. Сякаш беше забравила, че е на чужда трапеза и то не в своето време. Чувстваше хората около себе си толкова близки и все едно винаги е била на Бъдни вечер с тях.

Момчето с тих и спокоен глас започна да говори неща, които тя беше сякаш чувала винаги. Този свят е жесток и груб, но ние с божествения творчески пламък в сърцата си като творим, пеем или просто ако само окуражаваме другите да не изпадат в безверие и смут, ще им помогнем да запазят доброто в сърцата си. Злото не е никога вътре в човека по рождение. То прониква в сърцето му чрез телесните страдания, гневът и песимизма. Постепенно толкова прониквало в сърцата на хората, че те ставали безчувствени, с намусени лица и не поздравявали вече бодро хората, които срещат в живота си. Гледали само как да вземат и малкото, което другите имат. А ако самите те са бедни, почвали грубо да псуват и кълнат, нещо, което било забранено за добрия и разумен човек. Постепенно детският или младежки плам изчезвал у всички покосени от злото и те ставали неучтиви и лоши. Така доброто никога не влизало в дома им и те оставали с бедността и страданията си. А богатите имали едно благословение – можели да си позволят да дават и помагат, но не го правели, така те повличали себе си също към гибел.

– А какво е тяхното наказание за това? – някак механично попита Ваня.

– Никога не трябва да забравяме, че всеки човек и дори животно имат душа. – каза момчето. – Според делата им тя или остава слята с Бог, заради натрупала се светлина и добрина в живота им, или отново се връщат тук на Земята, докато се научат, че трябва да мислят не само за себе си и семейството си. Всъщност хората не знаят, че този, когото Библията нарича Адам, като наш праотец, е всъщност душата и Духът на всички хора, тяхното небесно състояние. Душата се въплъщава в множество тела, но всъщност е една. Тя не е делима, но телата и материята насилствено я разделят в живота на въплъщение. Затова трябва да слушат и божествения дар, пламъка на творческия  Дух  в себе си, онзи огън, който ни е даден, за да сме човеци. Само той ни прави разумни и различни от останалите живи твари. Чрез нашата прамайка Ева тези душа и Дух са получили първото си въплъщение и са дошли за странстване на земята. Но Духът принадлежи само на Бог и свещеният му дар един ден може да бъде отнет на грешниците. Достойнството да имаш  Дух и да си Човек малцина оценяват. Сега ако богатият не види в бедния и бездомен човек частица от себе си, от общата душа и Дух и не го нахрани и стопли, някой ден или той ще страда като него, или дори и по-лошо може да му се случи. Щом сме една душа и Дух, значи всички хора са едно семейство. Погрешно разбират повечето хора Коледата като семеен празник, а техни събратя от човешкото семейство мръзнат и умират от глад навън.

Така каза това странно и прекалено мъдро за възрастта си момче и погледна Ваня с пламък на вяра в очите си и желание да претвори думите си в реални дела.  Ваня го погледна с учудване и благодарност за изречените истини. В  този момент светлината от играещите над съчките  в  камината и фитилите на кандилата пламъци отново изчезна и всичко премина в мрак. След малко в очите на момичето отново заблестя ярката луминесцентна светлина. Събуди се. Седеше на пейката в чакалнята, но усещането за глад беше изчезнало. Чувстваше ситостта на питката и паницата с боб. На Коледа все пак се случват чудеса!

© Кръстьо Йорданов. Публикувано в  на: 25.12.2010.

Бр. IV - 2010 (41)